6.06.2017 г.

има място в сърцето -



  
Има място в сърцето –
Празен пукот след бурна езда на съзнанието
Празна шушулка, плуваща след микроскопичната буря в окото
Празна разтвореност в твърдо агрегатните откази
Празно видение след убийството на наивния поглед

Има място в сърцето –
Което все още очаква да се удави в абсурдния прилив
след последния полет на чайките,
които не успяха да снесат в гърдите й лято,
след глъчката на толкова  грохотни ялови зими

Има място в сърцето –
Празна мелодия след пронизващ куршум в безплодието на ума й
Празна симетрия след екота на болезнената й женственост
Празна следа в бистрата локва на размътеното ежедневие
Празна дума след срутването на толкова недостигнати стълби

Има място в сърцето –
Което все още очаква задушаващия полъх на вятъра
След последния взрив на всичките вселенски начàла
Които не успяха да покълнат в утробата на името й
След контракциите на толкова безпощадни усти.

Има място в сърцето –
Толкова празно, че няма място за нея.

11.04.2017 г.

ако с теб се разделим.



ако с теб с разделим
дори когато никога не сме се вплитали  взаимно в обятията на ероса
дори когато никога не сме отхапвали от ябълката на дъха между двете ни усти
дори когато твойта кожа никога не е набъбвала от желание по моята
дори когато мойте пръсти никога не са копнели нещо повече от женския ти извор
дори когато никога не сме се спирали в подземията на другата
дори когато никога не сме се раждали от яростта на малката смърт
дори когато твоите бедра никога не са препъвали така сърцето ми
дори когато моите бедра никога не са горели от вулкана на ищаха ти
дори когато никога не сме се разграфявали върху чаршафените карти
дори когато никога не сме се случвали безименно обречени гръд о гръд
как ще оцелея без да знам
вкуса на възможното ни някога?

3.04.2017 г.

Всичко свое нося със себе си.



Всичко свое нося със себе си.
Вечното припомняне на две ръце, които като бленда уловиха пролетта ми във венчелистчетата на предсмъртно междуметие, напъпило от гробните ми устни, преди с финален стон да се предам на ужаса от утрешната сянка.
И ето - утрето се извиси над мен, и не любовник, а катарзис заплених в лоното на шепота, от дъха ми той отряза свойта форма, а аз, глупачката, останала без дъх, останала без нищо, което да очиствам, си тръгнах, по - безòбразна от думите. Къде са думите, с които ти описа мойте граници? Какво да нося, щом вече нямам себе си, щом вече пролетта не ще се ражда от

21.02.2017 г.

нетърпимостта от крясъка на скалите.



Нетърпимостта от крясъка на скалите, от това остро извличане на болката  в миг на колизия между кипящата, наедряваща плът на морската пяна и студената, отблъскваща гръд на черния камък - това видях в очите й.
Тази отдаденост към първичното завръщане, към мазохистичното желание да се хвърлиш в нечии стоманени обятия, които винаги ще те посрещнат, но никога няма да се пресегнат след теб, се беше пропила в зениците й, избликваше именно от тях и от тях протичаше навътре по разклоненията на крехкостта й.
Няма да забравя никога тези очи - едвам успях  (а и не знаех със сигурност дали изобщо бях