Пропускане към основното съдържание

Последна въздишка:

А има дни като този

James Whistler,  Nocturne in Black and Gold – The Falling Rocket , 1875, Detroit Institute of Arts, Detroit, MI, USA. А има дни като този, в които светът се случва на крясъци. Тогава светлината се връща уплашено по пътеката на носталгията. Сенки протягат ръце, покриват очите ми - съсиреци пълнят пресушените ми дъна. Зениците стъпват в раната на сумрака, бликва кръвта. Погледът изтича в канавката, изплъзва се от всички пропиляни лета.  А има дни като този, в които  клопка е всичкият въздух, който свисти между камбаните. Плясък на криле се въздига в простора, думите осиротяват в отдавна опустели гнезда. Тътен разкъсва утробата на ялова тишина. Мракът внезапно връхлита като жътвар, готов да прибере плода на обезверелите ми уста. Гнил е гласът ми от освирепяло мълчание, вкусът му се дави в гръкляна.  А има дни като този, в които плътта е храна за озверялата паст на нощта. Зъби се впиват като пирони в дланите на разпнат. Всеки допир прогаря като отрова, бликаща от вените на луна. И ето ме,

по залез.

източник

"I am both worse and better than you thought." -Sylvia Plath, from The Unabridged Journals Of Sylvia Plath 

Отиди по залез във полята сред цъфналата ръж. След дъжд иди, когато черната земя, притихнала, те чака. Гмурни се бавно в тъгата, която ти оставих да се връща с вятъра. Която млада, буйна и необуздана се полюшва под това небе- жътвар, дето ме прокле да бъда цяла, макар на локвички събрана. 
Отивай и ще видиш там наблизо (в безкрая) едно поточе, тихичко шептящо песента на времето, то не чака, просто отминава и събира камъчета от въздишки, събира и отлага, на дъното ги приютява, мене ме забравя. 
Гмурни се и поплувай в тази студена мараня, очите ми така трептяха някога, като зелените
листенца на ръжта. Студено стана, извинявай, такава съм понякога, бледа и нетърсеща, дали ще се удавиш? По - добре така. 
Отиди по залез, преди да падне мрака, и запомни целувката, последната, тази жадната, дето между залеза и хоризонта се протяга, върху устните им нашата история плахо чака, иска да избяга, по пладне дълго плака, сега, пресъхнала, не се надява, време е, аз не я помолих да остава, не я моли и ти. 
Малко още остани, нощта ще се разгърне, но ти не се плаши. Със щурците помълчи, със себе си и със сълзите ми мълчи, мълчи, докато стане шумно от мълчание. Ще трепнат само имената ни като падащи звезди, ти хвани ги с поглед, и помни, че сме се имали, че бяхме, че това едва ли е достатъчно, и ще боли, о, колко ще боли, но ръжта ще бъде там и всяко лято ще цъфти. 
Отиди по залез във полята, и ако намериш сили, ми прости. 

Коментари

Популярни публикации