Пропускане към основното съдържание

Последна въздишка:

А има дни като този

James Whistler,  Nocturne in Black and Gold – The Falling Rocket , 1875, Detroit Institute of Arts, Detroit, MI, USA. А има дни като този, в които светът се случва на крясъци. Тогава светлината се връща уплашено по пътеката на носталгията. Сенки протягат ръце, покриват очите ми - съсиреци пълнят пресушените ми дъна. Зениците стъпват в раната на сумрака, бликва кръвта. Погледът изтича в канавката, изплъзва се от всички пропиляни лета.  А има дни като този, в които  клопка е всичкият въздух, който свисти между камбаните. Плясък на криле се въздига в простора, думите осиротяват в отдавна опустели гнезда. Тътен разкъсва утробата на ялова тишина. Мракът внезапно връхлита като жътвар, готов да прибере плода на обезверелите ми уста. Гнил е гласът ми от освирепяло мълчание, вкусът му се дави в гръкляна.  А има дни като този, в които плътта е храна за озверялата паст на нощта. Зъби се впиват като пирони в дланите на разпнат. Всеки допир прогаря като отрова, бликаща от вените на луна. И ето ме,

цветовете на океана.

4 am - frank moth
Цветовете на океана се разбиваха в нея.
Свита на кълбо, там, където чайките забравиха да се усмихнат, където изтърсиха от крилата си тежкия спектър на залеза в бурята на зениците й, който падна като атомна бомба в Тихия океан и предизвика цунами от чувства.
Там, където те отлетяха без предизвестие и отнесоха със себе си звуците на прииждащите вълни, оставяйки очите й да се справят с липсата на всичко. И тя се взираше все по - мъчно в хоризонтите на своето утре, оглушала от грешните отговори, притиснала колене още по -
силно към гърдите си, доливайки сълзи в чашата на морското дъно. А устните й трепереха в отчаяние, вместо в наздравица.
Бащиният бриз изсвистяваше над тези нейни крехки, нежни очертания, сякаш беше размита следа по мокрия пясък, и тя, по - малка от мидичка, разтрисаше раменете си, толкова женствено раними и толкова по мъжки неподслонени. Мидичка, която никога не беше прибрана в джоба на обещанията, никому ненужна. И оставяше счупените парченца на своето нямане да бъдат отнесени от морската пяна.
Небето се разтваряше в своите нюанси - бавно и дълбоко като гръден кош на тъжно момиче, - вдишваше прашинки от Либия и издишваше дъжд от Англия. Кръговратът на въздушните маси, кръговратът на майчините й липси премрежваше погледа й, зачервяваше клепачите й, подпухваше лицето й, изваляваше страховете й, прибираше надеждите й в мъничката шепа на студените й ръце.
И тя не знаеше дали да ги самоубие в острото на скалите, дали да ги запрати със силата на смисъла, че в смъртта се крие тиха непорочна красота от последното дихание, че в дълбокото на ирисите й има място само за последния окончателен скок. Не знаеше дали просто не се утаяваше седиментно върху тези скали, неспособна изобщо да скочи, вкаменена и замръзнала в безвремието като фосил, обречена само и единствено да вижда обширната въпросителна, която стелеше безкрайността си в тъмната пропаст.
Защото сетивата й вече бяха оголени до ранимост - нервни окончания и пулс, които трепереха върху тънката й шия, и губеше представа за време и пространство, които така метаморфно се сливаха с цветовете на океана.
---
А той бушуваше в коритото на очите й, докато тя беше свила умореното си тяло на плочките в банята и чакаше отлива на деня да изтече през сифона.

- на Елена.

Коментари

Публикуване на коментар

Oh, but think twice, that`s my only advice. :)

Популярни публикации