10.11.2016 г.

в лошото време.



Mecuro B. Cotto
В лошото време
дъждовните вериги подрънкват по желязото на моята гръд, държат студа, заключен в обятията ми, решетките на дъха ми не могат да го пуснат. Не, не треперя, това е вторична реакция на тялото ми да се отърве от моя затвор.
В лошото време
небето издъхва от рикоширан куршум след разстрел на Вапцарова песен, той сбърка за вярата, няма такова оправдано страдание, попитай локвата кръв, която падна отгоре, падна и просто се счупи в краката ми, а аз не се разплаках, това е вината ми, вече не мога да плача. Небето къде

16.10.2016 г.

Фалшив герой.



Накъде се обърна вчера? Може би към ябълките, които така и не набрахме с теб. Обърна се към плода на едно мимолетно, без думи случило се сбогуване.
Залезът ще ни избяга.
Дядо, не можах да дочакам да се върнеш в живота, който така лесно изостави, когато беше млад. Прекалено много бяха тръгванията, които ме научиха, че няма време да се обръщам, да се връщам, да се губя във вече загубената битка. А и никога не усетих твоята липса. Майка ми - може би да, със сигурност да. Проклел те е вятърът, че си оставил толкова празно място за дишане, за оцеляване, за застудяване. Молѝ се да не е плакала за един проклет човек. (Но аз знам... неизбежно го е правила). Руините не могат да се срутят повече, но са красиви, когато плачат.

24.09.2016 г.

На момичето, което се прибира в тишината си.



На момичето, което се прибира в тишината си
от другата страна на тротоара, там, където събираш шепи от умора, между острите ъгли на чужди погледи и забързаните стъпки на познати силуети. Там, където светлините на града са нощни стражи, които безпощадно те следят с очи, и ти сервилно им предлагаш крехката си сянка в тежките окови на ежедневието. Там, където архитектурата на близостта е накриво излят бетон и страховете ти остават бездомници, за които всяка врата е залостена.
На момичето, което се прибира в тишината си,
на кръстопътя да се разкрещиш.Запали си цигара и закачи мислите си на дима, сякаш е простор.

18.07.2016 г.

по залез.



източник

"I am both worse and better than you thought." -Sylvia Plath, from The Unabridged Journals Of Sylvia Plath 

Отиди по залез във полята сред цъфналата ръж. След дъжд иди, когато черната земя, притихнала, те чака. Гмурни се бавно в тъгата, която ти оставих да се връща с вятъра. Която млада, буйна и необуздана се полюшва под това небе- жътвар, дето ме прокле да бъда цяла, макар на локвички събрана. 
Отивай и ще видиш там наблизо (в безкрая) едно поточе, тихичко шептящо песента на времето, то не чака, просто отминава и събира камъчета от въздишки, събира и отлага, на дъното ги приютява, мене ме забравя. 
Гмурни се и поплувай в тази студена мараня, очите ми така трептяха някога, като зелените

19.05.2016 г.

период на полуразпад.



artwork: Adara Sánchez Anguiano
Ще те напусна.
Както сянката напуска тялото. И се дави в уморените очи на непознатите около мен. Дълбоко е коритото на самотата. Пълни се с разстояния. От мен и теб, от мълчания, от излишни думи. Измери търпението ми с нивелир. Наклонът на изчерпването е прекалено голям. Няма да успееш да ме построиш. Основата се крепи на стари греди. Ще ме срутиш и ще се превърна в руини. А и какво ли разбираш от архитектурата на тъжния ми поглед. Сълзите ми са с вековна история.
Ще те напусна.
Както се изпуска залеза. Разсеяно. От бързане да се спася. Слепотата на страха е написана на

9.03.2016 г.

няма нищо под рая.



photo by: David Hanjani
Ще вали. И после всичко ще утихне. Сякаш нищо не е било. Асфалтът ще съхне в неведение чии последни стъпки се изгубиха в дъжда.
Ти няма да си спомниш за ръцете й, как се опитваха да отместят облаците в онази февруарска нощ, така отчаяно и яростно копнеейки да види звезди с мирис на буря. Ще се сещаш само колко мокра беше магистралата и колко мокро беше лицето й, притихнало до теб.
Шумът от високата скорост профучаваше във въздуха като епилог на чувствата ви, който се блъскаше в колата, подхлъзваше се под чисто новите гуми, блокираше хидравликата и разбиваше мислите ти в мантинелата. Катастрофа на последното ви сбогуване.
Ще се сещаш как тя ти крещеше да натиснеш проклетия педал на газта, а после усилваше радиото и протягаше гласа си по арматурното табло. Там светваха всички червени лампички на живота ви. (Опасност. Отбийте от пътя.) След което още по - неспокойно крещеше с мълчанието си.
Няма да си спомниш как караше в аварийната лента, опитвайки се да избягаш от неизбежните километри на спомените, и как светлините на фаровете прожектираха минало без бъдеще пред погледите ви, как от небето се чуваше трясък от счупени прозорци, как тази магистрала беше вашия дом, който малко по малко се рушеше.

19.01.2016 г.

цветовете на океана.



4 am - frank moth
Цветовете на океана се разбиваха в нея.
Свита на кълбо, там, където чайките забравиха да се усмихнат, където изтърсиха от крилата си тежкия спектър на залеза в бурята на зениците й, който падна като атомна бомба в Тихия океан и предизвика цунами от чувства.
Там, където те отлетяха без предизвестие и отнесоха със себе си звуците на прииждащите вълни, оставяйки очите й да се справят с липсата на всичко. И тя се взираше все по - мъчно в хоризонтите на своето утре, оглушала от грешните отговори, притиснала колене още по -

11.01.2016 г.

влакът изсвири тревожно.



влакът изсвири тревожно
над релсите на моето безразличие:
"трябва да спра
на следващата спирка!"
и въздъхна дълбоко
 умора.
и по пътя за никъде
аз трепнах ужасена: