15.10.2015 г.

тя все още е там.



Така сме зажаднели.
Ежедневието се губи в пустинята на самотата, близостта е мираж, който избледнява в края на деня, и изчезва с хоризонта.
Така устните се изпиват.
Като последна глътка спасение.
Намират се като дълго бленуван оазис в центъра на изгубеното. И не вярват в реалността. Езиците са свикнали. Всяка капка от химерата на любовта нагарча. Впиват се с отчаяна ярост.
Толкова първично, че чак им се струва невинно. Те нямат вина. Вкусът на греха е хищник, който напада така безпощадно, а смъртта след такава атака е предизвестена. Фатален е не краят, а опитът за бягство. La petite mort. Малката смърт сред гробище от умрели души е толкова сладка. В такива моменти на пълна отдаденост тленността на телата се превръща в пепел, а чувството на наслада е вятър, който я помита.
Така очите са покварени.
Уморени от търсене. Безкрайността натежава в тъмнината на зениците. А как сме забравили какво е да се изгубиш в нечий поглед... В този пошъл, ленив, изтерзан свят на светло
безразличие е толкова страшно да се изгубиш в този мрак. А с теб сме безразсъдно храбри. Колко тъжна е рапсодията, която съчиняват преплетените ни погледи. Обречена на забрава. Ноти на романтизъм се прокрадват в петолинието на тихите ни, почти изгубени надежди, но се заглушават от бунта на еднообразието около нас. Тишината не е просто образ, който застава помежду ни, а обреченост.
Така се сблъскват две тела.
Разрушение, което поражда ново начало. Сенките ни се прегръщат - елегия на миналото, която лежи на асфалта съвсем огледално на нашето настояще. Роман с недовършен край е нашата полунощна среща. Като всички други. Улиците ни посрещат влюбено. Любовниците имат нужда от тази дискретност на празните тротоари, за да разгърнат безразсъдните си обещания. Така е по - добре. Пълна отдаденост на настоящето. Разтеглено в нашата собствена измислица. Наместено между дъха ни.
Така се хващат две ръце.
Като да хванеш влака в последната минута. С последните си надежди. И двамата знаем, че пътя ни води към нищото. Затова се държим още по- силно и се наслаждаваме на пътуването.
Така се усмихва след залеза на лятото.
Без излишни очаквания. На ръба на лошото време. Със смелост, която не чака края на бурята, а възтържествува с всеки стон на небето, с всяка изстрадала дъждовна капка, изплакана над покривите на града, с триумфа на промяната във времето. Апокалипсис на любовта, тази малка кибритопродавачка, мръзнеща в ъгъла на сърцата ни.

Тя е там...
Тя все още е там...


(И чака.)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Oh, but think twice, that`s my only advice. :)