Лалетата в Холандия умират през лятото.

„Търся мъж на средна възраст, без семейно положение, любител на тишината и на музиката на Щурците. Имам слабост към наболата брада. Да обича вкуса на рома в 2 сутринта, бездомните кучета и филмите на Чарли Чаплин. Да мирише добре и да умее да готви не е задължително условие, но ми е приятно вечер преди лягане да усещам тестостерон от силата, с която ме обгръща. Задължително условие е да мрази дневна светлина, а „Крамър срещу Крамър“ да е сред любимите му книги. Да не хиперболизира. Излишни драми не търся. С лъжите съм ок. Нямам против да гледа футбол или порно,
стига да изхвърля боклука от време на време и да пикае със затворена врата. Ако досега не ме е заобичал, просто да не си прави труда да ми звъни. В противен случай да ме търси след девет вечерта на този номер XX – XX - XX. Ако не ми хареса гласа му, затварям веднага.“ Муха каца на изрезката от вестника. Горе вдясно с големи букви е написано ОБЯВИ, а от ляво – днешна дата, но с осемнайсет години назад. След афиша някой е надраскал „КУЧКА!!!“. Разпознавам почерка на баща ми. Махам с ръка, за да прогоня мухата и се протягам да взема телефона. Часът е единайсет и трийсет и шест. Набирам. По палеца ми още има кръв от изядените кожички. Барабаня по масата при всеки свободен сигнал.  Смуча си пръста. Щипе. След петото звънене в слушалката се чува „Какво те забави толкова много?“

***

Гледам към тавана и броя до десет. Вдишвам дълбоко. Не помага. Въздухът е сплъстен от миризма на пиянска пот и изпарения на долнопробна бира. Стоя до колоната и се поклащам по инерция. Главата ме цепи. Непривично трезвена съм. Всички около мен са фиркани до козирката. Мразя погледите на пияните мъже. Отвращава ме начина, по който гледат, особено когато са тъжни и пияни. Някой минава покрай мен и след него остава кълбо цигарен дим, което залепва по косата ми. Очите ми се насълзяват и отново започвам да броя до десет, но спирам на 5 и решавам, че е крайно време да си ходя.

Сред пародията на музика дочувам смеха на супер кльощавата ми а-ла-джобно-гадже приятелка Моника. Вече се мляска с някой. Супер. Ръцете му са на задника й. Супер. Дойдохме тук, за да полеем рождения й ден. Тая дупка прилича повече на лошо обзаведен гараж, отколкото на нощно заведение, но е идеална за пиянски вечери, защото алкохолът е евтин. В петък е истинска смрад, защото се изсипват всички от града, които не са фенове на перхидролено руси пайнерки.. И, учудващо, се оказват доста. Провирам се между потните тела и стигам до Моника, тя ми се усмихва и ме кара да танцуваме. Иска да ми се реваншира, за дето ме заряза цяла нощ да си правя компания сама. Провиквам се в ухото й, че ми е зле и ще се прибирам. „Не трябваше да мешам, дойде ми в повече“ – добавям, за да съм по – достоверна. Тя ме пита дали искам да ме изпрати, но аз твърдо й отказвам, като я уверявам, че ще си хвана такси. Очите й веднага се извръщат на другата страна в опит да намерят обекта Х, който тази вечер явно ще запълва самотата й, предполагам в неговия апартамент, и обръщайки се отново към мен, ме целува набързо по бузата. Оставя ме без дори да каже чао. Грабвам си нещата и точно преди да изляза, за последно поглеждам към нея и наум й прошепвам извинение, че не мога да я спася тази вечер. Не и тази вечер.

Почти тичешком излизам от пъкъла на Ада и бръквам в чантата, за да си сложа слънчевите очила, което си е пълен абсурд за 2 сутринта, но така или иначе тази вечер като цяло съм ходещ абсурд…

Неотложно е да мина през центъра и забързвам крачка, защото дочувам мъжки гласове. Мамка му, хора от училище. Мамка му, забелязват ме. Мамка му, някой се провиква към мен: „Ей, кифло, накъде си се разбързала с тия слънчеви очила? Ела при нас да си поговорим. Кво, вече и здрасти ли няма да си казваме? Алоооо, на тебе говоря, ма, к**во!“

Мазният им смях кънти навсякъде около мен. Минавам най – хладнокръвно покрай тях, а те решават, че ще се смилят над мен и се разминавам единствено с няколко псувни, подсвирквания и сочене на среден пръст.

 Затичвам се и след няколко преки се спирам, за да си поема въздух. Той не се отразява добре на психиката ми и малко по малко започвам да хлипам, а след миг се треса неудържимо и падам на колене в опит да се разбера с гравитацията. Свалям тъпите очила и притискам юмруци в очните си ябълки, за да спра бурята в очите ми. „Мразя те, татко..“ – прошепвам след време на стената до мен и се изправям. Краката ми са изтръпнали и накуцвайки, тръгвам към вкъщи.

***

Баща ми е проповедник в Ада. Беше. Всъщност работеше като шофьор на тирове. Испания, Франция, Италия, Германия … беше опознал всичките първокласни пътища и магистрали в Западна Европа, но като се върнеше в България, го хващаше една особена патриотическа треска и лицето му засияваше от родните дупки и старите пътища. Прекрачеше ли прага на апартамента, първата му задача беше да се настани в хола пред телевизора и да ме прикани да му сипя салатата и ракийката. Гледаше само български футбол и обичаше да праща поздрави по адрес на разни майки, чийто синове бяха от Б групите.

Живеехме заедно с неговата майка, моята баба, чийто артрит я беше приковал в едно бездействащо състояние и през повечето време, ако изобщо станеше от леглото, седеше в кухнята, слушайки стари градски песни, които пускаха от време на време по телевизия СКАТ. Обичаше да й чета Яворов и вечер, преди да заспи, й рецитирах „На Лора“ и „Две хубави очи“, а тя в просъница ми говореше за майка ми, за това как приличала на Мина Тодорова и как семейството й я накарало да се разделят с баща ми. А след това просто млъкваше и за части от секундата потъваше в море от тъжни сънища, където линията на разочарованията й я стягаше още по – силно.

С баща ми не се разбираха особено добре. Всъщност през живота си единствената жена, с която той успяваше да поддържа контакт, това бях аз. Виждахме се два пъти в годината – по време на лятната му отпуска и по Коледа. Когато се прибираше вкъщи, често се напиваше. През останалото време спеше или четеше книга на терасата. Понякога го хващах в 2 през нощта да се налива с ром и да танцува в тъмната стая, прегърнал снимката на майка ми. Снимка, която той не ми позволяваше да видя.

Само веднъж в живота ми ми беше даден шанс да разбера какво е станало с майка ми. Бях на три, съвсем осъзнавайки, че нещо не е както трябва и че не съм като другите деца. Бяхме на площадката до блока и аз се люшках, докато татко седеше на пейката заедно с няколко енергични майки, които не се уморяваха да крещят по дъщерите и синовете си. Когато дойде да ме залюшка, го попитах: „Къде е мама?“ сякаш го питах „Къде ми е мечето?“, а той ме взе в ръцете си и ми каза: „Сега ще те заведа.“

След десет минути стояхме пред гроба й, а татко ме държеше за ръка и ми обясняваше как починала при раждането ми. Върнахме се вкъщи, за да ядем черници. Цялата бях омазана с червено. В този горещ юнски ден цялото ми детство кървеше и умря, едва навършило три години.

Та значи баща ми е проповедник в Ада. Беше. Проповядваше всичката истина, която тялото му и духът му можеха да възпроизведат. Тук, на Земята, в частност България, посока северозапад.

***

Апартаментът е много тих. Гробищен мрак в размерите на бабината стая. Баба спи толкова неподвижно, че се протягам към нея, за да усетя топлината й. Подсмърчайки, сядам на леглото до нея и й крещя въпроси наум, без да знам какво точно искам да знам. Тя е толкова крехка и се плаша, че дори мислите ми ще я събудят. Косата ми още мирише на цигари.

„Искаш да знаеш какво е станало с майка ти, нали?“ – дочувам баба да говори на стената до себе си. След като не получава отговор, тя се обръща бавно, доста я боли, и ме поглежда право в очите. „Баща ти умря, заради нея.“ Баща ми наистина умря. Преди година… Във верижна катастрофа. Някъде из улиците на Амстердам. Докато беше на работа. Умря сам. Поглеждам баба изпитателно. „Коя е Ана?“

Помагам й да седне в леглото и тя започва.

„Баща ти те лъжеше през цялото време. Имаше две жени в живота си. Едната беше невъзможно да има, а другата беше невъзможно да обича. И двете загуби прекалено рано. Истината е, че родната ти майка е още жива. Сега живее в столицата и има свое семейство. Видяла си изрезката от вестника, нали?“ Поглежда ме, за да види как реагирам. Не реагирам въобще.

„Това беше единственият им начин да комуникират. Родителите й… бяха заличили всички възможни допирни точки на Ана и баща ти. Номерът на обявата е от уличен телефон. И всяка година на тази дата тя го чака той да й се обади. И в продължение на 17 години той й се обаждаше. Веднъж го попитах за какво си говорят. Той ми отвърна с три думи: „За дъщеря ни.“ Наистина умря във верижна катастрофа. Но докато се опитваше да се добере до нея.“

За другата жена не исках и да разбирам.

***

„Какво те забави толкова много“ – гласът й е притеснен. Това е добре. Защото и моят ще прозвучи по същия начин.

„Кой е на телефона? Моля те, не затваряй.“ Такава тишина е след моя въпрос, че чувам тихо свистене от телефонната слушалка. Дали пък не е от дишането й?

„Ти ли си Ана?“ Изстрелям още един въпрос без да съм наясно, че с него всъщност обръщам живота си наопаки. Изрезката от вестника е залепена на гърба на снимка. Портрет на жена, която се усмихва и маха на камерата, а в долния ляв ъгъл с красив почерк е написано: „Вечно твоя, Ана.“ Логично е да предполагам, че Ана и жената с обявата са една и съща личност. Логично е да попитам. Логично е да затворя, без да желая отговор на въпроса. Но нали съм ходещ абсурд.

„Няма да чуя баща ти никога повече, нали?“ Тя просто оставя думите й да висят пред очите ми. Мога да си я представя. Цялата енергия, с която натъртва реторичното „нали?“. И ми затваря сякаш затваря голяма врата от живота си. Засмивам се на себе си, защото аз току що отворих една такава.

Въртя се в стаята и гоня мухи. Оттатък в кухнята баба гледа телевизия. Телефонът е още в ръката ми, когато започва да звъни. Моника. Вдигам без да казвам нищо.

„Ало, готова ли си да тръгваме? И не ми казвай, че си ми взела подарък. Ще те убия, ако си ми взела, чу ли? Просто си вземи сексапила и гледай да ми правиш компания с пиенето, нали? Хайде, чакам те долу.“

Гледам към тавана и броя до десет. Вдишвам дълбоко. Не помага. Взимам си нещата и слизам долу.

(нещо, което написах преди година и ми спечели един конкурс и пътуване до Варна.)