19.05.2015 г.

"Кажи ми нещо..."



"Кажи ми нещо..." - гледам тия малки омерзени думи как съхнат на простора отсреща цял час. Жената, която храни котките в квартала, излиза и прибира прането. Една щипка пада от седмия етаж. Не мога повече. Излизам и се мушвам в една тиха улица. Безсмислено. Мислите ми провеждат доста сериозен разговор. Омръзна ми да се карат. Усеща се едно очакване, което се е преплело в корема ми и не може да излезе. Знам само, че разплитането ще ми залюти на очите. Физиологичните процеси тук не намират логично място. Казвам им да вървят по дяволите. Те пък се уплашиха и сега ми треперят ръцете. Краката ми имат нужда да побегнат,

11.05.2015 г.

намачкани чаршафи.



Чаршафите са същите. Все намачкани. В различните сезони - различен чифт крака, преплетени с нейните. Разливат се спомени, остават петна. Изпиране няма. Там, където е подпъхнато - и някоя въздишка. Повече самота. Търкалят се тихо прошепнати думи. Тя ги сънува... И по - лошо. Тя ги мечтае. И ги пришива по ръбовете. Тя не може да оправя легла, знае само как да  разваля. Затова не спи по чуждите. Вечер прибира обещания под възглавницата и сутрин ги изхвърля със съня. Когато не може да заспи, усеща тяхното несбъдване. С мирис на парфюма му. Сритва някоя завивка, скрива някоя сълза, гони мухите от ума си, краде въздуха от