12.01.2015 г.

два следобед.




Два следобед е, а ти си нямаш и най - малка представа как звучи пулсът й по това време на деня. Трябва да оглушееш, за да го чуеш. Забрави какво знаеш за сетивата. Четиринайсет чàса с нея и посоките стават без значение. Губиш вътрешната си ориентация за света. И се намираш в нейния. Тя се превръща в твоята посока. Осемстотин и четиридесет минути и още толкова целувки изтръпват по кожата ти. Усеща се с длани. Как се изчервява, когато я гледаш в очите, как животът й пулсира и изпълва лицето й с цветове, за които дори не можеш да си представиш. Усещат се премълчаните сълзи от нощите, в които си й липсвала не само в

4.01.2015 г.

не беше правилното време.



Salvador Dali, Sandman
Ще ти разкажа за моста, по който не си тръгнах. Стоя отдолу и гледам към блока, броейки будните апартаменти. Снежинките не ме достигат. Едно такси е спряло до кофите за боклук. Шофьорът е забравил да си изключи фаровете. Някой е забравил да ме изключи. Изтощена съм. Небето е оранжево. Като огромния пепелник на таванската ти. Пепел от цигари се сипе и полепва навсякъде. Улицата до вкъщи. Тротоарите. Дърветата. Детската площадка. Пейката, да, онази пейка. Поглеждам нагоре и тишината пробожда очите ми със своята наситеност. Пропила се е в