15.10.2015 г.

тя все още е там.



Така сме зажаднели.
Ежедневието се губи в пустинята на самотата, близостта е мираж, който избледнява в края на деня, и изчезва с хоризонта.
Така устните се изпиват.
Като последна глътка спасение.
Намират се като дълго бленуван оазис в центъра на изгубеното. И не вярват в реалността. Езиците са свикнали. Всяка капка от химерата на любовта нагарча. Впиват се с отчаяна ярост.

28.07.2015 г.

почти.



Blue Is the Warmest Color
Всички са почти заспали. Всички са почти добре.
И кафето е почти изстинало на масата, на която са угаснали почти усмивки. Небето е почти същото, след последния нюанс на мрака. Слънчогледите почти са цъфнали на полята, в които почти сме се обичали. И са навели цветовете си почти траурно в тъмнината. Щурците почти са композирали нашата почти история. И свирят почти меланхолично, скрити зад смисъла на последния ни разговор. Образът на мечтите ми по теб е почти истински в мислите, от които почти не си излизала. Дните почти минават във водовъртежа на забравата. Вечерите почти не

26.07.2015 г.

хаос в гамата на неизвестното.



Палим цигари, вместо свещи за Бога, дето го нямаме. Филтърът се намокря... Угасва. Присъда за неверниците - гледаме звездите и лежим безпомощни на тротоара, осъзнаващи колко малки сме всъщност. На непосветените блазе им! Ще им запалим тамян в главите да си останат в неведение какво ги чака след смъртта.
Криле ли - не мерси. Рога? Всички си имат.
Колко черна е нощта! Хаос в гамата на неизвестното, а в самия край чакат всички отговори на въпроса "Какъв е смисъла?" И блещукат пред очите ни. "Винаги" не е относително понятие, а

21.07.2015 г.

Лалетата в Холандия умират през лятото.



„Търся мъж на средна възраст, без семейно положение, любител на тишината и на музиката на Щурците. Имам слабост към наболата брада. Да обича вкуса на рома в 2 сутринта, бездомните кучета и филмите на Чарли Чаплин. Да мирише добре и да умее да готви не е задължително условие, но ми е приятно вечер преди лягане да усещам тестостерон от силата, с която ме обгръща. Задължително условие е да мрази дневна светлина, а „Крамър срещу Крамър“ да е сред любимите му книги. Да не хиперболизира. Излишни драми не търся. С лъжите съм ок. Нямам против да гледа футбол или порно,

19.07.2015 г.

без въпросителен знак в края на изречението.



Пиеш джин с тоник и четеш Нощ в Лисабон. Започнеш ли да се напиваш, Ремарковата безнадеждност изведнъж се превръща в желан край за твоята история. Пиеш и си мислиш, че колкото по - несбъднати са погледите помежду ви, толкова по - красив се нарежда сюжетът. Чарът се крие в потайността . В неизвестното. В неслучилото се. Усмихваш се на твоят бестселър. Той се написа сам, ти остана само, за да видиш какъв е финалът и да си тръгнеш с чувство на предопределеност.
Това не е време, в което лежиш пияна, сама и разпиляна на пода в кухнята в три през нощта.

7.07.2015 г.



Любовта има дебел задник, късогледа е, носи очила с дебели рамки, не излиза без старите си кецове, дрънка за разни глупости от сорта на надежди и никой не ще да я слуша. Често ще я видиш да се разхожда сама и да се смее на разни абсурдности. Защото има дебел задник, а пейките в парка са прекалено тесни от егоизъм, за да има място за една никаква си любов.

10.06.2015 г.



В примирението има едно приятно освобождаване... Като да се пуснеш по течението. Спираш да се напрягаш, мускулите ти се отпускат, мислите ти те оставят да спиш... За момент е толкова тихо, все едно ушите ти са под водата, и вече можеш да дишаш, няма повече караници, няма повече бучки в гърлото, няма повече сълзи... Реалността е навлязла в кръвта ти и започваш да се възстановяваш от заблудата, че си е заслужавало да се бориш. Въпросът е, че след примирението всичките чувства са удавени.

19.05.2015 г.

"Кажи ми нещо..."



"Кажи ми нещо..." - гледам тия малки омерзени думи как съхнат на простора отсреща цял час. Жената, която храни котките в квартала, излиза и прибира прането. Една щипка пада от седмия етаж. Не мога повече. Излизам и се мушвам в една тиха улица. Безсмислено. Мислите ми провеждат доста сериозен разговор. Омръзна ми да се карат. Усеща се едно очакване, което се е преплело в корема ми и не може да излезе. Знам само, че разплитането ще ми залюти на очите. Физиологичните процеси тук не намират логично място. Казвам им да вървят по дяволите. Те пък се уплашиха и сега ми треперят ръцете. Краката ми имат нужда да побегнат,

11.05.2015 г.

намачкани чаршафи.



Чаршафите са същите. Все намачкани. В различните сезони - различен чифт крака, преплетени с нейните. Разливат се спомени, остават петна. Изпиране няма. Там, където е подпъхнато - и някоя въздишка. Повече самота. Търкалят се тихо прошепнати думи. Тя ги сънува... И по - лошо. Тя ги мечтае. И ги пришива по ръбовете. Тя не може да оправя легла, знае само как да  разваля. Затова не спи по чуждите. Вечер прибира обещания под възглавницата и сутрин ги изхвърля със съня. Когато не може да заспи, усеща тяхното несбъдване. С мирис на парфюма му. Сритва някоя завивка, скрива някоя сълза, гони мухите от ума си, краде въздуха от

26.04.2015 г.




Меланхолията е онази чаша червено вино, която си запратил по стената на живота ти. И после още една, и още една, и още една... Тя цапа тапетите, ти слагаш петната в рамка. Твоите трофеи. Сенките на ежедневието пожълтяват в ъглите. Мирише на мухъл и на отминало време. Календарът отдавна е изхвърлен през прозореца. По килима още има парченца стъкло. Отваряш вратата и затръшваш след себе си. Отиваш за нова бутилка.

28.02.2015 г.

и после помълчи с мен.



Слушай.
Как се спъват мислите на върха на езика.
Как се затварят клепачите от умора. 
Как се пропускат повиквания в делничен ден.
Как се оставят усмивки за по - късно. 
Как се сипват два пръста повече водка.
Как се губи бройката на въздишките.

4.02.2015 г.

дисперсия.



Мислите й са нешлифовани диаманти. Хващат светлината за опашката и я разлагат в спектъра на истината. Боже, колко e истинска. Погледне ли те и си измисляш хиляда причини да се влюбиш в цветовете на дъгата. И да танцуваш с бурите й преди това. Защото мрази да приемаш тъгата й на сериозно. Въпрос на стратегия. Не я оставяй да те омотае с конците на миналото си. Носи си ножица в джоба. За всеки случай. Преди всичко - научи се да играеш покер. Всеки ден е като ново приключение в разпознаването на настроението й. А тя си играе толкова добре картите, че дори няма да се усетиш кога блъфира и кога наистина ти казва, че те

12.01.2015 г.

два следобед.




Два следобед е, а ти си нямаш и най - малка представа как звучи пулсът й по това време на деня. Трябва да оглушееш, за да го чуеш. Забрави какво знаеш за сетивата. Четиринайсет чàса с нея и посоките стават без значение. Губиш вътрешната си ориентация за света. И се намираш в нейния. Тя се превръща в твоята посока. Осемстотин и четиридесет минути и още толкова целувки изтръпват по кожата ти. Усеща се с длани. Как се изчервява, когато я гледаш в очите, как животът й пулсира и изпълва лицето й с цветове, за които дори не можеш да си представиш. Усещат се премълчаните сълзи от нощите, в които си й липсвала не само в

4.01.2015 г.

не беше правилното време.



Salvador Dali, Sandman
Ще ти разкажа за моста, по който не си тръгнах. Стоя отдолу и гледам към блока, броейки будните апартаменти. Снежинките не ме достигат. Едно такси е спряло до кофите за боклук. Шофьорът е забравил да си изключи фаровете. Някой е забравил да ме изключи. Изтощена съм. Небето е оранжево. Като огромния пепелник на таванската ти. Пепел от цигари се сипе и полепва навсякъде. Улицата до вкъщи. Тротоарите. Дърветата. Детската площадка. Пейката, да, онази пейка. Поглеждам нагоре и тишината пробожда очите ми със своята наситеност. Пропила се е в