Пропускане към основното съдържание

Последна въздишка:

А има дни като този

James Whistler,  Nocturne in Black and Gold – The Falling Rocket , 1875, Detroit Institute of Arts, Detroit, MI, USA. А има дни като този, в които светът се случва на крясъци. Тогава светлината се връща уплашено по пътеката на носталгията. Сенки протягат ръце, покриват очите ми - съсиреци пълнят пресушените ми дъна. Зениците стъпват в раната на сумрака, бликва кръвта. Погледът изтича в канавката, изплъзва се от всички пропиляни лета.  А има дни като този, в които  клопка е всичкият въздух, който свисти между камбаните. Плясък на криле се въздига в простора, думите осиротяват в отдавна опустели гнезда. Тътен разкъсва утробата на ялова тишина. Мракът внезапно връхлита като жътвар, готов да прибере плода на обезверелите ми уста. Гнил е гласът ми от освирепяло мълчание, вкусът му се дави в гръкляна.  А има дни като този, в които плътта е храна за озверялата паст на нощта. Зъби се впиват като пирони в дланите на разпнат. Всеки допир прогаря като отрова, бликаща от вените на луна. И ето ме,

***

Извинявай,  не е много на място... Исках да те питам... Да, да, няма проблем, ще изчакам. Ще седна пò отстрани... Нали, да не преча. Не де, не се притеснявай... Не, не, не е важно. Не се притеснявай. Даааа, добре съм. Ще ти разкажа след малко. Върви сега, не ме мисли. Аааа, чакай само... Имаш ли цигари? Че моите свършиха. Да, ако може... Мерси. Запалка имам, мерси... И ти ли ще запалиш? Ааа, имаш малко време... Добре, хубаво. Ами какво да ти разказвам аз... Да бееее, времето наистина е отвратително. Потискащо. Мхм. Не, не съм с колата тоя път, пеша ще се прибирам. Всъщност отивам на гарата. Да, добре че спря тоя
дъжд... Абе по - рано стъпих в една локва и то.. не че е важно, но изплува една снимка и спрях, та се загледах. Ха-ха-ха. Бе пълни глупости, не знам и аз защо те занимавам... Та тая снимка ме накара да се замисля... Отдавна не сме се виждали... И рекох да намина. Сетих се за лятото на 96-та. Ха-ха. Помниш ли морето тогава?  ... Да, отдавна беше. Ами загубих й номера. Така и не успяхме да се свържем, след като си дойдох... Еее, тръгваш ли вече? Чакай да те питам... Извинявай, че те задържам... Знам, че си зает. Абе вярваш ли в съдбата? Не? ... Ха-ха. И аз не вярвах... Докато не стъпих в оная локва. Сега... Сега отивам на море.

Коментари

Популярни публикации