26.12.2014 г.

***



Извинявай,  не е много на място... Исках да те питам... Да, да, няма проблем, ще изчакам. Ще седна пò отстрани... Нали, да не преча. Не де, не се притеснявай... Не, не, не е важно. Не се притеснявай. Даааа, добре съм. Ще ти разкажа след малко. Върви сега, не ме мисли. Аааа, чакай само... Имаш ли цигари? Че моите свършиха. Да, ако може... Мерси. Запалка имам, мерси... И ти ли ще запалиш? Ааа, имаш малко време... Добре, хубаво. Ами какво да ти разказвам аз... Да бееее, времето наистина е отвратително. Потискащо. Мхм. Не, не съм с колата тоя път, пеша ще се прибирам. Всъщност отивам на гарата. Да, добре че спря тоя

21.12.2014 г.

олющения надпис на запалката.



Единственото, което видях от този следобед, бяха кичурите коса, които се преплитаха пред лицето ми, докато се опитвах да се адаптирам към безоблачното време. Слънцето ми се присмиваше с толкова лъжлива топлина, в отговор на което намерението ми да се разходя беше придружено с лице, замръзнало в намръщен спазъм и вкочанени пръсти на краката. Стисках под мишка деветте разкази на Селинджър и търсех слънчево място да си изпуша на спокойствие смачканата в джоба цигара. Пушех нескопосано. Отне ми цяла минута да я запаля и хиляди опити да задържа огънчето за повече от секунда. Тъпият вятър. Подсмърчах. Загледах се в олющения надпис на запалката, после я прибрах в якето и подпрях книгата в краката ми. Погледът ми се спускаше по страницата, без изобщо някаква мисъл да се захване за думите. Дърпах бавно, задържах много и издишвах дълго. След втория лист се отказах с опитите и изпуших ядно последната дръпка, която имаше вкус на филтър и, разбира се, долнопробен тютюн. Поседях малко така на студената плочка, и реших, че навън ми липсваш също толкова много, колкото и вкъщи. Така че станах и леденият вятър ме изпрати до входа. Качих се по стълбите, влачейки крака, влязох в нас, събух си калните кецове, измих си ръцете два пъти и седнах да напиша този безсмислен текст. Край.

6.12.2014 г.

понякога е така пълнолунна.



Понякога е така пълнолунна. Заблестяла в мрака- толкова наперено парадира със самотата си... Ще се засмее три пъти по - силно, ще прониже въздуха с истини, едни такива, попили горчивината, заседнала в гърлото й. Ще се ядоса на небрежието, в което се е превърнал живота ти, когато си спрял да търсиш красотата. Ще бъде безразлична, ще пилее дни в мълчание и нощи в безсрамие. Ще разхожда на каишка пропилените моменти и ще носи абсурдност, вместо червило. Ще забравя чадъра си преди да излезе. И ще се прибира с разпиляна коса и разпилени очаквания. Ще се напива със спомени в 3 през нощта, ще остави сърцето си на безшумен. Ще