Пропускане към основното съдържание

Последна въздишка:

А има дни като този

James Whistler,  Nocturne in Black and Gold – The Falling Rocket , 1875, Detroit Institute of Arts, Detroit, MI, USA. А има дни като този, в които светът се случва на крясъци. Тогава светлината се връща уплашено по пътеката на носталгията. Сенки протягат ръце, покриват очите ми - съсиреци пълнят пресушените ми дъна. Зениците стъпват в раната на сумрака, бликва кръвта. Погледът изтича в канавката, изплъзва се от всички пропиляни лета.  А има дни като този, в които  клопка е всичкият въздух, който свисти между камбаните. Плясък на криле се въздига в простора, думите осиротяват в отдавна опустели гнезда. Тътен разкъсва утробата на ялова тишина. Мракът внезапно връхлита като жътвар, готов да прибере плода на обезверелите ми уста. Гнил е гласът ми от освирепяло мълчание, вкусът му се дави в гръкляна.  А има дни като този, в които плътта е храна за озверялата паст на нощта. Зъби се впиват като пирони в дланите на разпнат. Всеки допир прогаря като отрова, бликаща от вените на луна. И ето ме,

една толкова важна секунда.

Беше ноемврийски студено. Нощта беше избистрила сетивата на празните улици. Листата бяха мокри устни, които целуваха асфалта под краката им. Тихите им думи вървяха пред тях, а мислите им се държаха за ръце. Засмяха се на случайността, че светът ги беше оставил насаме да бъдат толкова близо един до друг. Обувките й потропваха отмерено бавно. Тя се подхлъзна, а той я хвана толкова по навик, сякаш се беше упражнявал цяло лято за този момент. Да не я остави да се сгромоляса, заедно с цялата й Вселена. Повдигна я и за една толкова важна секунда очите им се срещнаха някъде в безкрайността. А след това мълчаливо оставиха едно желание да се намести между топлия им дъх.
Облаците, които тежаха над деня, сега се бяха вдигнали високо и правеха място на планината да постели уморено очертанията си над града. И да диша прохлада. Едвам доловима, тя се виждаше като бледа сянка на фона на черното небе. Толкова нюанси на черното, които се побираха толкова красиво в зениците й. Той я наблюдаваше с половин усмивка. Знаеше, че погледът й се лута толкова любопитно в тъмнината, за да намери звезди. А те бяха точно пред нея. Всичките тези малки прозорчета на малките сгушени панелки, всичките тези малки светове, пълни с нечия топлина, с нечии сънища, с нечия светлина за Утрето.
Уличните лампи оставяха кръгли петна по тротоара. Той не можеше да побере този момент в границата на живота си. И затова спря да се опитва. Хвана я за раменете, но инерцията й да продължи напред се съпротивляваше. Той застана пред нея и тя нямаше друг избор, освен да спре да се опитва. Накара я да стъпи в кръгчето светлина. Тя стоеше безучастно, а краката и трепереха от студ.
"И сега какво?" попита тя, а от устните й излетя нетърпелива въздишка.
Той се отдръпна. "Нищо, просто исках да видя луната."

Коментари

Популярни публикации