5.10.2014 г.

насаме с миналото.



Смирено си затварям очите. Оставям те на тъмно да помълчиш от мое име. После тихо затварям вратата. Обикаляй в кръг около дрехите на пода. Прозорецът е широко отворен. Влакът кънти заедно с моята липса в точно определен час. Скрий се зад завесите, докато отмине. Октомври се топи от треперещия ти дъх. Още малко. Свий се на топка, както представите ти имат този навик. Превърни се в незначителна точка, която някой е забравил да сложи след своя край. И се лутай по нечии чужди чернови, докато забравиш своята история. Бунтувай се. Надраскай вечност на циферблата и ми се изсмей в лицето. Връщането назад лежи върху стрелките на часовника. Тиктакането е безсрочна присъда и ти много добре знаеш, че ще си получа заслуженото. Спокойствието ти се превръща в нервен тик и се разкрещяваш на уличните псета. Тогава влизам в стаята с всичкото настояще в очите ми. Подаваш ми кърпичка и седиш безучастно. Казали сме си всичко и само погледите ни запълват пространството. Една въздишка виси от тавана. Оплела се е в паяжина от въпросителни. Затварям прозореца и оставам по нощница. Под нея остава студът.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Oh, but think twice, that`s my only advice. :)