31.10.2014 г.

твоята лудост? моята лудост.



Тя е съзвездие от лудост и нелогичност и се вижда само от онзи, който е достатъчно смел да я поиска. Когато се засмее, красотата й се разлива по цялото небе, карайки те да се влюбваш в малките часове след полунощ. Липсата й се преражда в изгрева и те пробожда с всеки слънчев лъч. Здрачът е чута молитва и паднал на колене, ти нямаш друг избор, освен мълчаливо да й се възхищаваш. Тя е всички звезди, събрани в една усмивка, в едно намръщено чело и в едни дълбоки кафяви очи. И никога няма да ти омръзне да я гледаш и да я наричаш “любов”.

25.10.2014 г.



любовта е шал,
който се е увил около врата ми.
стиска здраво думите "обичам те".
заседнали са в гърлото. на топло.
400 километра се прекалено студено разстояние,
за да се издишат толкова самотно.
твоите устни срещу моите устни -
и всичките снежинки ще се разтопят
от толкова обичане.

15.10.2014 г.

самота, размазана по устните.



Градът е мръсна курва, която минаваш всяка вечер. Прибираш се със самота, размазана по устните. Мълчи ти се от ограбване. Свиваш се в леглото и си допиваш въздишките. Оставяш мирис на забрава по чаршафите. Студът трепери в ръцете ти. Ти го прегръщаш и октомври барабани по перваза с дъждовните си пръсти. Изнервяш се и теглиш една майна на умората, на която робуват очите ти. Запалваш свещи и танцуваш с голите силуети на пламъците. Патетично ноктюрно, криещо се в сенките по стените. Толкова е крехка тишината около теб. Пречупва се и пада в краката ти. Парчета безсмислие, които прорязват нощта, а луната е толкова безсилна пред такова убийство, че се обръща и полумесецът й плаче звезди. А градът, тази мръсна курва... само шепне, че боли.

11.10.2014 г.

тези тихи вечери с теб.



Тези тихи вечери с теб... Когато стъпвам леко по душата ти, когато си най - крехка, когато очите ми те прегръщат. Когато споделяш мълчанието си с мен, когато смехът ти се превръща в джаз, когато ти е студено без ръцете ми. Когато денят ти е нагарчал, когато умората те завие, когато се сгушиш до недовършени думи. Когато съм въздишка в гърдите ти, когато съм дим от цигара, когато съм полунощие. Когато си точка след името ми... Тези вечери са ми любими.

5.10.2014 г.

насаме с миналото.



Смирено си затварям очите. Оставям те на тъмно да помълчиш от мое име. После тихо затварям вратата. Обикаляй в кръг около дрехите на пода. Прозорецът е широко отворен. Влакът кънти заедно с моята липса в точно определен час. Скрий се зад завесите, докато отмине. Октомври се топи от треперещия ти дъх. Още малко. Свий се на топка, както представите ти имат този навик. Превърни се в незначителна точка, която някой е забравил да сложи след своя край. И се лутай по нечии чужди чернови, докато забравиш своята история. Бунтувай се. Надраскай вечност на циферблата и ми се изсмей в лицето. Връщането назад лежи върху стрелките на часовника. Тиктакането е безсрочна присъда и ти много добре знаеш, че ще си получа заслуженото. Спокойствието ти се превръща в нервен тик и се разкрещяваш на уличните псета. Тогава влизам в стаята с всичкото настояще в очите ми. Подаваш ми кърпичка и седиш безучастно. Казали сме си всичко и само погледите ни запълват пространството. Една въздишка виси от тавана. Оплела се е в паяжина от въпросителни. Затварям прозореца и оставам по нощница. Под нея остава студът.