Пропускане към основното съдържание

Последна въздишка:

А има дни като този

James Whistler,  Nocturne in Black and Gold – The Falling Rocket , 1875, Detroit Institute of Arts, Detroit, MI, USA. А има дни като този, в които светът се случва на крясъци. Тогава светлината се връща уплашено по пътеката на носталгията. Сенки протягат ръце, покриват очите ми - съсиреци пълнят пресушените ми дъна. Зениците стъпват в раната на сумрака, бликва кръвта. Погледът изтича в канавката, изплъзва се от всички пропиляни лета.  А има дни като този, в които  клопка е всичкият въздух, който свисти между камбаните. Плясък на криле се въздига в простора, думите осиротяват в отдавна опустели гнезда. Тътен разкъсва утробата на ялова тишина. Мракът внезапно връхлита като жътвар, готов да прибере плода на обезверелите ми уста. Гнил е гласът ми от освирепяло мълчание, вкусът му се дави в гръкляна.  А има дни като този, в които плътта е храна за озверялата паст на нощта. Зъби се впиват като пирони в дланите на разпнат. Всеки допир прогаря като отрова, бликаща от вените на луна. И ето ме,
Публикуване на коментар
Прочетете още
Етикети

понякога сълзите ти мълчат.

Понякога сълзите ти мълчат.
Тогава ми е най - страшно. Сенките ти падат върху мен, времето се изнизва между късната есен и нетърпеливия студ на зимата, а ти си забила корени в тази прокълната земя на настоящето. От очите ти капят натежалите плодове на страха, толкова си крехка.
Боже, колко ми е страшно. Тази обреченост на живота, която навява от нежните ти рамене. През деня се перчиш със своята самонадеяна котешка походка, вириш опашка на всеки ъгъл, чакайки някой да те хване, който и да е. По здрач се изнизваш тихо от ежедневието, затваряш леко вратата и започваш бавно да се побираш в своите представи за света. Толкова криви, сякаш малко дете за първи път хваща молива и белия лист му се струва по - страшен от чудовището под леглото. И ти си все още малко дете и тръскаш глава при всяко разочарование, а очите са толкова големи и се пълнят толкова бързо.
Вечер ми е най - страшно. Тъмнината е поле, по което виреят мислите ти. И ти обичаш да танцуваш с тях, а малките ти крачета стъпват в дневни обещания. Смееш се ехидно, плюеш върху тях и се предаваш с въздишка. Усмивката ти е парад на чувства и не знам дали, когато трепва, вътрешно не се разпада някой малък свят в теб. И нощем, в мрака, разликата е неуловима.
Понякога сълзите ти мълчат.
Понякога се страхувам да не проговорят.

(на Флори)
Изпращане на публикацията по електронна поща
Етикети:

Коментари

  1. Анонимен25 август 2014 г. в 9:21

    Откривам себе си, толкова хубаво е описано всичко! :)

    ОтговорИзтриване
  2. Plam28 август 2014 г. в 12:14

    Мълчаливо откривам себе си в редовете ти и мислено ти стискам ръката. Не спирай да пишеш, пък било и то със сълзи, понеже е красиво.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. kristine.29 август 2014 г. в 0:29

      Не бих спряла да пиша за нищо на света. Благодаря ти за красивото себеоткриване (:

      Изтриване

Публикуване на коментар

Oh, but think twice, that`s my only advice. :)

Популярни публикации