22.06.2014 г.

дяволска пеперуда.



"Можеш ли да живееш през всичките дни от своя живот?"
Джонатан Суифт

Понякога преливам чашата. Екзистенциалният въпрос "Наполовина празна или наполовина пълна" си загубва смисъла и издъхва на ръба. Очевидно е, че е празна, след като я пратя към стената да си измерват издръжливостта, а тя съвсем негеройски се превръща в хаос под краката ми.
Истеричен смях. Ще ме целунеш ли, за да ми мине? Навсякъде се порязах. Отвори гръдния ми кош и целувай каквито останали парчета намериш там. Може да се наместиш вътре, ако знаеш как да задържаш дъха си завинаги.
Тялото ми не е пригодено за средни стойности. Или съм напълно празна, или съм океан, а под морското равнище плуват чудовища, които ме разяждат, когато говоря за тях. Хоризонтът ми е на нивото на очите ми. При буря лицето ми е с вкус на морска сол.
Понякога преливам чашата и я изпивам до дъно. След това си облизвам пръстите и искам още. Не става въпрос за отчаяние, скъпи, то е само с първата глътка, с последната преглъщам примирението. А ако обърна чашата надолу, дъното е просто ново начало.

(на Ванеса.)

4.06.2014 г.

тя просто обича.



Кристина се пише с натъртено "р" и малко тъга след ченгелите. 
Кристина е с вкус на поезия и мечти по морето.
Кристина не се произнася, тя само се стене. А може и шепот.
Кристина е сестра на вятъра и гони невъзможни мечти.
Кристина обича мълчанието. Тя просто обича.
Кристина се крие в усмивките та чак до изчезване.
Кристина е тъжна, когато е весела, и пие кафе без цигари.
Кристина е спомен за любовно безстрашие в минало време.
Кристина е малко листенце, което трепери при полъх на чувства.
Кристина е ужас, и гняв, и вина между сезоните.
Кристина е всичко, обградена от нищото.
Кристина умира от самотата след нейното име.

смс в седем сутринта.



тази целувка, която ми подари насън и от която исках още, и още, ми губи равновесието. тялото ми слуша само мислите, които се клатушкат около твоята липса. ти дори не подозираш, че дори с един полупразен смс в рамките на цяла вечност време нарушаваш дзен-а на безразличието ми. и после пак изчезваш. и после пак изчезвам. докато нашето платонично съществуване не се сблъска със спонтанните писма, които крещят от телефонния екран, че още се жадуваме. и зад всичките усмивки след всеки край на мисълта ти знам, че се крие тихото "обичам те". въпросът е, че ме боли от премълчаване и от непростимите ми грешки. а зад всяка моя точка се крие всъщност многоточие, което ми се искаше да бях оставила след нашия финал.

надявам се да следва продължение...