29.03.2014 г.

меланхолия в събота сутрин.



Седем и половина. Събота сутрин. Времето вали, натежало над панелките на заспалия ти град. Сякаш само ти си будна и някак си усещаш, че точно това е животът. Пиеш промишлено количество кафе, не защото ти се спи, а защото много ти харесва да пиеш кафе. Слушаш песни за сбогуване и сърцето ти вече е подготвено за ежедневната доза меланхолия. И някак си ти се иска да я споделиш. Иска ти се да звъннеш на всичките си приятели и да ги събудиш. Да им кажеш, че ги обичаш, защото за любовта не трябва да се чака подходящо време, тя трябва да е на момента, независимо дали човекът срещу теб би я понесъл. Любовта трябва да е поредица от накъсани мигове, разделени от големи късове самота, а не сиво чувство в ежедневието. Това е най - сигурният начин да убиеш нечия любов - да я превърнеш в ежедневие, в навик. Всъщност ти се иска да звъннеш на един точно определен човек. И да усети живота така, както го усещаш и ти. Да разбере защо си станала толкова рано сутринта и защо в кафето си винаги слагаш лъжичка меланхолия. Защо да се усмихваш е най - голямото ти приключение и защо заспиваш с плюшена играчка. Защо мразиш да си с пусната коса преди обед и защо обичаш домашната си риза. Докато седиш пред екрана на мислите си, а зад прозореца времето се настанява удобно пред ежедневието, си представяш как може би този човек те сънува като поредица от накъсани мигове, които ще се превърнат в самота, когато отвори очи. И за момент усещаш как се превръщаш в любов, а чувството е толкова силно, че направо ти се плаче да е истина.
Осем и десет. Събота сутрин. Времето вали, а ти си будна, защото чакаш някой да отвори очите си за теб. В самотата си да му липсваш. И допиваш последната си глътка меланхолия.

12.03.2014 г.

обичам да те целувам.




Обичам да те целувам.  В съня ми. 
На стълбите във входа. На спирката. Зад детската градина. У нас, у вас. Върху завивките. Под завивките. Обичам да те целувам сънена с мирис на кафе. Сутрин на светофара. В късния следобед. Вечер по здрачаване. Обичам да те целувам в полунощ. С отворени очи. И отворено сърце. 12 и 1 секунда, 12 и 2 секунди, 12 и 3 секунди.. Туп-туп, туп-туп, туп-туп. Само пулсът отброява време. Часовникът - глътки въздух. Най - обичам да ме оставяш без въздух. Тогава стрелките спират на вечност. Има само сега, сега, сега. Обичам точно твоите целувки. Да оставяш самота на ъгъла на устните ми всеки път, щом се разделим. И да продължаваш да ме целуваш с очи, докато ме гледаш как си отивам. А аз да очаквам с натежала усмивка следващата ни среща. Обичам да те целувам. Когато си сърдит. Тази нацупена физиономия и тези далечни ръце. Студения ти профил и тъжното носле. 
Обичам да те целувам. В съня ми. 
Но събудя ли се, Господи .. Как мразя да се събуждам и да си просто копнеж.

1.03.2014 г.

страхливците не могат да обичат.



source: emontoufanian
Може да си ме имал тялом, но хайде похвали се веднъж, че и духом си ме имал. Всичките дяволи ще ти се изсмеят в лицето. Страхливците не могат да обичат. Любовта е почва, на която се посява сигурност в несигурността, а не удобство от непоети рискове. Ако погледът ти вечно обърнат е назад, мислиш ли, че някога ще си първи на опашката? Само веднъж да премигнеш и някой друг ще открадне правото ти на обич. Грешките се повтарят, за да напомнят, че човешката природа се гради на цикличността. Колкото и да се опитваш да избягаш от тях, знай, че не можеш да избягаш от природата си. И в момента, добре скрит в собствената си кожа, правиш поредната си грешка. Отричаш? Добре, но това са поредните стъпки назад. Продължаваш да отъпкваш една и съща пътека, която вече си изстрадал няколко пъти. Не смей да ми говориш за безверие, докато лицемерно отричаш моята вяра. Безприлична съм? Ами да, приличието е за конформистите. Тялом може и да си ме имал, но хайде похвали се веднъж, че ти е стискало да имаш душа.