24.02.2014 г.

някъде след многоточието.



Отдавна забравих какво е да бъда намерена. Да изтривам следите зад себе си се оказа, че е просто защитна реакция. Няма значение къде се намирам в пространството, след като мисълта ми е в грешното време. Преплита се минало с бъдеще, а настоящето изостава някъде след многоточието. Понякога съм толкова уморена от хората. Самотата, като състояние, е по - предвидима и по - търпима, когато неочакваното липсване на дадени хора ти е било като удар под кръста и то в някаква поредица от повтаряемост.  А моето съществуване се свежда до самата търпимост. Ще се повторя, ако кажа, че искам да избягам от тази изтръпналост. Но защо ли си хабя думите. Те отдавна са изгубили онова далечно ехо, в което някой се заслушваше от време на време. Дори тишината ми се свива в периметрите на моето значение. За чуждото не искам и да си помислям.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Oh, but think twice, that`s my only advice. :)