26.12.2014 г.

***



Извинявай,  не е много на място... Исках да те питам... Да, да, няма проблем, ще изчакам. Ще седна пò отстрани... Нали, да не преча. Не де, не се притеснявай... Не, не, не е важно. Не се притеснявай. Даааа, добре съм. Ще ти разкажа след малко. Върви сега, не ме мисли. Аааа, чакай само... Имаш ли цигари? Че моите свършиха. Да, ако може... Мерси. Запалка имам, мерси... И ти ли ще запалиш? Ааа, имаш малко време... Добре, хубаво. Ами какво да ти разказвам аз... Да бееее, времето наистина е отвратително. Потискащо. Мхм. Не, не съм с колата тоя път, пеша ще се прибирам. Всъщност отивам на гарата. Да, добре че спря тоя

21.12.2014 г.

олющения надпис на запалката.



Единственото, което видях от този следобед, бяха кичурите коса, които се преплитаха пред лицето ми, докато се опитвах да се адаптирам към безоблачното време. Слънцето ми се присмиваше с толкова лъжлива топлина, в отговор на което намерението ми да се разходя беше придружено с лице, замръзнало в намръщен спазъм и вкочанени пръсти на краката. Стисках под мишка деветте разкази на Селинджър и търсех слънчево място да си изпуша на спокойствие смачканата в джоба цигара. Пушех нескопосано. Отне ми цяла минута да я запаля и хиляди опити да задържа огънчето за повече от секунда. Тъпият вятър. Подсмърчах. Загледах се в олющения надпис на запалката, после я прибрах в якето и подпрях книгата в краката ми. Погледът ми се спускаше по страницата, без изобщо някаква мисъл да се захване за думите. Дърпах бавно, задържах много и издишвах дълго. След втория лист се отказах с опитите и изпуших ядно последната дръпка, която имаше вкус на филтър и, разбира се, долнопробен тютюн. Поседях малко така на студената плочка, и реших, че навън ми липсваш също толкова много, колкото и вкъщи. Така че станах и леденият вятър ме изпрати до входа. Качих се по стълбите, влачейки крака, влязох в нас, събух си калните кецове, измих си ръцете два пъти и седнах да напиша този безсмислен текст. Край.

6.12.2014 г.

понякога е така пълнолунна.



Понякога е така пълнолунна. Заблестяла в мрака- толкова наперено парадира със самотата си... Ще се засмее три пъти по - силно, ще прониже въздуха с истини, едни такива, попили горчивината, заседнала в гърлото й. Ще се ядоса на небрежието, в което се е превърнал живота ти, когато си спрял да търсиш красотата. Ще бъде безразлична, ще пилее дни в мълчание и нощи в безсрамие. Ще разхожда на каишка пропилените моменти и ще носи абсурдност, вместо червило. Ще забравя чадъра си преди да излезе. И ще се прибира с разпиляна коса и разпилени очаквания. Ще се напива със спомени в 3 през нощта, ще остави сърцето си на безшумен. Ще

26.11.2014 г.



И когато я срещнеш отново, косата й ще бъде малко по-дълга, но поне ще можеш да дишаш отново, защото ще гледаш право в очите й, и няма повече да се мъчиш да си спомниш точния цвят, всяка звезда, всеки разменен поглед. Ще забравиш, всеки ден прекаран без нея. Ще забравиш, че е съществувал живот преди името й.
- С.К. 
 за да те има на моето специално място.

Когато ми липсваш, и когато тръпки ми напомнят колко далече съм от топлината ти, тогава си представям, че просто те няма за малко. Че си отишла до магазина или си в банята, или ми правиш кафе… И след 10 минути ще усетя всичката любов върху устните ти, и гръмотевичната буря няма да те плаши повече, защото леглото ни ще е нашата палатка на плажа през август. И ще прегръщаме всичките си страхове, и всичките си мълчания, и всичките си мечти. Толкова ми се иска да ми липсваш за кратко. 
и да знаеш, че мене ме има. 

22.11.2014 г.

Femme fatale.



Magdalena Dymańska
Разни думи се разлюляват, хващайки се за гласа ти. Опитват се да изглеждат красиво върху устните ти. Позьори. Рецитираш ми поема. Бял стих. Кърви. Езикът ти го прорязва като камшик. Усмихваш се. Пауза. Мислите ти са алкохолици, за които няма спасение. Femme fatale. После ми говориш за абсурд и символизъм. И оправяш чорапогащника си. Ха. Бедрата ти винаги са били голямата трагедия на моя живот. Градът е затвор, който те е превърнал в кучка. Питаш ме какво ще е времето утре, докато сваляш обеците си. Очакваш да се хвана. Жени като теб не се интересуват от времето утре. Те самите са времето. Заставаш до прозореца. Светът е толкова грозен фон на живота, който съществува около теб. Пускам пердетата. Така е по - добре. Мълчим на всякакви теми. Сядам на леглото. Сипваш още малко уиски в чая си. Идваш до мен и заставаш с гръб. Разкопчавам бавно роклята ти. Тя се свлича в краката ти. Ароматът ти ме хваща за гърлото. Изискан убиец. Прекарвам пръсти по извивката на гръбнака ти. Очите ти започват да правят любов с тъмнината зад клепачите ти. След миг се отдръпваш и ръката ми е изтръпнала от нервно очакване. Отиваш пред огледалото и оставаш напълно гола. Изтриваш грима си. И махаш перуката. Остават само сенките под очите. Рецитираш на отражението си. Бяла кожа. Кървиш. Отвътре. Загасяш светлините. На тъмно няма значение как се обича. А кого.

една толкова важна секунда.



Беше ноемврийски студено. Нощта беше избистрила сетивата на празните улици. Листата бяха мокри устни, които целуваха асфалта под краката им. Тихите им думи вървяха пред тях, а мислите им се държаха за ръце. Засмяха се на случайността, че светът ги беше оставил насаме да бъдат толкова близо един до друг. Обувките й потропваха отмерено бавно. Тя се подхлъзна, а той я хвана толкова по навик, сякаш се беше упражнявал цяло лято за този момент. Да не я остави да се сгромоляса, заедно с цялата й Вселена. Повдигна я и за една толкова важна секунда очите им се срещнаха някъде в безкрайността. А след това мълчаливо оставиха едно желание да се намести между топлия им дъх.
Облаците, които тежаха над деня, сега се бяха вдигнали високо и правеха място на планината да постели уморено очертанията си над града. И да диша прохлада. Едвам доловима, тя се виждаше като бледа сянка на фона на черното небе. Толкова нюанси на черното, които се побираха толкова красиво в зениците й. Той я наблюдаваше с половин усмивка. Знаеше, че погледът й се лута толкова любопитно в тъмнината, за да намери звезди. А те бяха точно пред нея. Всичките тези малки прозорчета на малките сгушени панелки, всичките тези малки светове, пълни с нечия топлина, с нечии сънища, с нечия светлина за Утрето.
Уличните лампи оставяха кръгли петна по тротоара. Той не можеше да побере този момент в границата на живота си. И затова спря да се опитва. Хвана я за раменете, но инерцията й да продължи напред се съпротивляваше. Той застана пред нея и тя нямаше друг избор, освен да спре да се опитва. Накара я да стъпи в кръгчето светлина. Тя стоеше безучастно, а краката и трепереха от студ.
"И сега какво?" попита тя, а от устните й излетя нетърпелива въздишка.
Той се отдръпна. "Нищо, просто исках да видя луната."

18.11.2014 г.

и все пак всичките са за теб.



Мълчанието ти изстива в ръцете ми. Толкова са изтръпнали, че усещам как го изпускам и то се пречупва от собствената си тежест. Сега остана само моето мълчание - затръшната врата, зад която усещам намръщените ти вежди и очаквам гневно да затропаш по нея. Вместо това сърдитата въздишка, която трепери в гърлото ти, ме кара да скърцам със зъби и да се ядосвам, че те познавам толкова добре и че думите ми в момента са излишни. И все пак ще те чакам от моята страна на леглото.
Изстивам толкова бързо, че после ми трябва цяла вселена, за да стигна до теб. Толкова е тихо, че усещам колко си уморена от нараняване. Бясна съм. Дали не сбърках, че съм спасение? Няма значение. Започвам да плувам в мисли за това дали разстоянието всъщност се измерва в километри, или в премълчани думи? Ако сме си казали всичко, това значи ли, че съм парещо-устните близко до теб? Намирам си причини да се намествам в твоята реалност. По - конкретно на върха на езика ти.
Твоето "днес" идва със закъснение и става моето "утре". И няма нищо общо с промяната на времето. Просто идеята да съществуваш в моето бъдеще, ми (до)пада прекалено много. Дните от календара падат прекалено бавно. Имам нужда да се погрижиш за тези, които все още се държат.
Топлината ти още пари в спомените ми. Толкова са изтръпнали, че усещам как се превръщат в хаос и се разливат в ума ми. Думите ми са повече от объркани, и все пак всичките са за теб.

31.10.2014 г.

твоята лудост? моята лудост.



Тя е съзвездие от лудост и нелогичност и се вижда само от онзи, който е достатъчно смел да я поиска. Когато се засмее, красотата й се разлива по цялото небе, карайки те да се влюбваш в малките часове след полунощ. Липсата й се преражда в изгрева и те пробожда с всеки слънчев лъч. Здрачът е чута молитва и паднал на колене, ти нямаш друг избор, освен мълчаливо да й се възхищаваш. Тя е всички звезди, събрани в една усмивка, в едно намръщено чело и в едни дълбоки кафяви очи. И никога няма да ти омръзне да я гледаш и да я наричаш “любов”.

25.10.2014 г.



любовта е шал,
който се е увил около врата ми.
стиска здраво думите "обичам те".
заседнали са в гърлото. на топло.
400 километра се прекалено студено разстояние,
за да се издишат толкова самотно.
твоите устни срещу моите устни -
и всичките снежинки ще се разтопят
от толкова обичане.

15.10.2014 г.

самота, размазана по устните.



Градът е мръсна курва, която минаваш всяка вечер. Прибираш се със самота, размазана по устните. Мълчи ти се от ограбване. Свиваш се в леглото и си допиваш въздишките. Оставяш мирис на забрава по чаршафите. Студът трепери в ръцете ти. Ти го прегръщаш и октомври барабани по перваза с дъждовните си пръсти. Изнервяш се и теглиш една майна на умората, на която робуват очите ти. Запалваш свещи и танцуваш с голите силуети на пламъците. Патетично ноктюрно, криещо се в сенките по стените. Толкова е крехка тишината около теб. Пречупва се и пада в краката ти. Парчета безсмислие, които прорязват нощта, а луната е толкова безсилна пред такова убийство, че се обръща и полумесецът й плаче звезди. А градът, тази мръсна курва... само шепне, че боли.

11.10.2014 г.

тези тихи вечери с теб.



Тези тихи вечери с теб... Когато стъпвам леко по душата ти, когато си най - крехка, когато очите ми те прегръщат. Когато споделяш мълчанието си с мен, когато смехът ти се превръща в джаз, когато ти е студено без ръцете ми. Когато денят ти е нагарчал, когато умората те завие, когато се сгушиш до недовършени думи. Когато съм въздишка в гърдите ти, когато съм дим от цигара, когато съм полунощие. Когато си точка след името ми... Тези вечери са ми любими.

5.10.2014 г.

насаме с миналото.



Смирено си затварям очите. Оставям те на тъмно да помълчиш от мое име. После тихо затварям вратата. Обикаляй в кръг около дрехите на пода. Прозорецът е широко отворен. Влакът кънти заедно с моята липса в точно определен час. Скрий се зад завесите, докато отмине. Октомври се топи от треперещия ти дъх. Още малко. Свий се на топка, както представите ти имат този навик. Превърни се в незначителна точка, която някой е забравил да сложи след своя край. И се лутай по нечии чужди чернови, докато забравиш своята история. Бунтувай се. Надраскай вечност на циферблата и ми се изсмей в лицето. Връщането назад лежи върху стрелките на часовника. Тиктакането е безсрочна присъда и ти много добре знаеш, че ще си получа заслуженото. Спокойствието ти се превръща в нервен тик и се разкрещяваш на уличните псета. Тогава влизам в стаята с всичкото настояще в очите ми. Подаваш ми кърпичка и седиш безучастно. Казали сме си всичко и само погледите ни запълват пространството. Една въздишка виси от тавана. Оплела се е в паяжина от въпросителни. Затварям прозореца и оставам по нощница. Под нея остава студът.

20.08.2014 г.

понякога сълзите ти мълчат.



Понякога сълзите ти мълчат.
Тогава ми е най - страшно. Сенките ти падат върху мен, времето се изнизва между късната есен и нетърпеливия студ на зимата, а ти си забила корени в тази прокълната земя на настоящето. От очите ти капят натежалите плодове на страха, толкова си крехка.
Боже, колко ми е страшно. Тази обреченост на живота, която навява от нежните ти рамене. През деня се перчиш със своята самонадеяна котешка походка, вириш опашка на всеки ъгъл, чакайки някой да те хване, който и да е. По здрач се изнизваш тихо от ежедневието, затваряш леко вратата и започваш бавно да се побираш в своите представи за света. Толкова криви, сякаш малко дете за първи път хваща молива и белия лист му се струва по - страшен от чудовището под леглото. И ти си все още малко дете и тръскаш глава при всяко разочарование, а очите са толкова големи и се пълнят толкова бързо.
Вечер ми е най - страшно. Тъмнината е поле, по което виреят мислите ти. И ти обичаш да танцуваш с тях, а малките ти крачета стъпват в дневни обещания. Смееш се ехидно, плюеш върху тях и се предаваш с въздишка. Усмивката ти е парад на чувства и не знам дали, когато трепва, вътрешно не се разпада някой малък свят в теб. И нощем, в мрака, разликата е неуловима.
Понякога сълзите ти мълчат.
Понякога се страхувам да не проговорят.

(на Флори)

18.08.2014 г.



най - сигурната въпросителна,
която съм получавала от теб
е времето.
нося го за украшение.

15.07.2014 г.

kynesis.



Качи се върху раменете ми.
Ще ми изпееш песен за лакираните нокти на краката ти, за извивката на очната ти линия, за боядисаната ти коса, за червилото от снощи. Ще се засмея. Паузата ще бъде дълга.
Погледни надолу.
Сарказмът ти ще рикошира в огледалото под мен. Ще се счупи. Мислите ти ще бъдат нестинари. Ще танцуват върху съсиреци от кръв. Моята. Фестивал на цветовете.
Стъпки в пясъка.
Ще скъсаш струните и ще оставиш спомените ти да се задушават в кухината на китарата. Нощем безсънието ми ще се разхожда по грифа. Лунна соната, която ще се надбягва с Дяволско течение на ръба на Маслен нос. Ще те бутна.
Събуди се.
Чаршафите ти ще миришат на текила. Петна по бялата ти нощница. От моята спирала. Ще ме обгърнеш уморено през кръста и ще отидем да се борим с вятърните мелници. Ще прескачаме чайки и ще държиш главата ми под морското ниво. Балончета страх ще се провират в розовия ти бански.
Крещи ми.
Ще се разбиваш по брега на мълчанието ми. Толкова си красива. Ще ти подарявам мидички, докато дъното ти не се напълни. Студена пот ще избие по гърба ти. Ще гасиш цигари по бедрата си.
Скочи на три.
Началото ще започне с полета към края. Ще те хвана за ръка.

(на Илонка.)

10.07.2014 г.

нахалните устни.



No.1 by Kid Richards
Платното те поглъща.
Разливам си мръсните мисли по извивките на шията ти и гася цигара между луните ти. Иска ми се да те удуша. Задрасквам очите ти, не искам да виждат възбудата между краката ми. Гол съм, докато си спомням.
Хващам четката и нощта ме проклина, че звездите й стоят по - красиво върху твоето тяло. Чертите ти са толкова чупливи. Малка бенка на ушето. Летяща комета с опашка, която захапвам. Черни сенки висят обесени върху бялата ти кожа. Пръстите ми още имат вкус на топлината вътре в теб. Желанието ми ще се пръсне върху лика ти.
Рисувам пулса под ключицата ти. Размазвам боята от пъпа надолу. А краката ти потрепват във въздуха.
Започвам да плача. Свършвам в ръцете си. Свършваш в ръцете ми. Пиша твоето име и захвърлям четката.
Лягам до теб.
Чаршафите те поглъщат.

(на Еди.)

22.06.2014 г.

дяволска пеперуда.



"Можеш ли да живееш през всичките дни от своя живот?"
Джонатан Суифт

Понякога преливам чашата. Екзистенциалният въпрос "Наполовина празна или наполовина пълна" си загубва смисъла и издъхва на ръба. Очевидно е, че е празна, след като я пратя към стената да си измерват издръжливостта, а тя съвсем негеройски се превръща в хаос под краката ми.
Истеричен смях. Ще ме целунеш ли, за да ми мине? Навсякъде се порязах. Отвори гръдния ми кош и целувай каквито останали парчета намериш там. Може да се наместиш вътре, ако знаеш как да задържаш дъха си завинаги.
Тялото ми не е пригодено за средни стойности. Или съм напълно празна, или съм океан, а под морското равнище плуват чудовища, които ме разяждат, когато говоря за тях. Хоризонтът ми е на нивото на очите ми. При буря лицето ми е с вкус на морска сол.
Понякога преливам чашата и я изпивам до дъно. След това си облизвам пръстите и искам още. Не става въпрос за отчаяние, скъпи, то е само с първата глътка, с последната преглъщам примирението. А ако обърна чашата надолу, дъното е просто ново начало.

(на Ванеса.)

4.06.2014 г.

тя просто обича.



Кристина се пише с натъртено "р" и малко тъга след ченгелите. 
Кристина е с вкус на поезия и мечти по морето.
Кристина не се произнася, тя само се стене. А може и шепот.
Кристина е сестра на вятъра и гони невъзможни мечти.
Кристина обича мълчанието. Тя просто обича.
Кристина се крие в усмивките та чак до изчезване.
Кристина е тъжна, когато е весела, и пие кафе без цигари.
Кристина е спомен за любовно безстрашие в минало време.
Кристина е малко листенце, което трепери при полъх на чувства.
Кристина е ужас, и гняв, и вина между сезоните.
Кристина е всичко, обградена от нищото.
Кристина умира от самотата след нейното име.

смс в седем сутринта.



тази целувка, която ми подари насън и от която исках още, и още, ми губи равновесието. тялото ми слуша само мислите, които се клатушкат около твоята липса. ти дори не подозираш, че дори с един полупразен смс в рамките на цяла вечност време нарушаваш дзен-а на безразличието ми. и после пак изчезваш. и после пак изчезвам. докато нашето платонично съществуване не се сблъска със спонтанните писма, които крещят от телефонния екран, че още се жадуваме. и зад всичките усмивки след всеки край на мисълта ти знам, че се крие тихото "обичам те". въпросът е, че ме боли от премълчаване и от непростимите ми грешки. а зад всяка моя точка се крие всъщност многоточие, което ми се искаше да бях оставила след нашия финал.

надявам се да следва продължение...

28.05.2014 г.

най - лесно се обича лудостта.



Най - лесно се обича без да имаш стаж. Без да си прахосвал минало време в опити да бъдеш по - висок от детските си мечти. Най - лесно се обича с новобрански грешки и втори шанс. Без да чакаш на опашка за усмивка или за сълза... Най - лесно се обича с вързани очи, слепешката. Без умора в зениците и без да знаеш посоката на радостта. Най - лесно се обича без часовник на стената. Без да броиш стъпките му преди сбогом. Без да се ослушваш за съмнения. Най - лесно се обича в летен дъжд. Без сандали и с откраднати целувки под дървото. Най - лесно се обича след прошепнатите истини между разтопените снежинки и студеното носле. Най - лесно се обича в мрака. Без да палиш свещите на страха. Най - лесно се обича лудостта. Онази земната, детската, наивната, с изтръпналите устни. Най - лесно се обича първата любов. По - лесно от нея се обича единствено последната.

25.05.2014 г.

по - грешник си дори от мене.



Времето е грешно. И аз съм поредната прашинка от него. Грешници сме всички, вятърът ме издухва и се превръщам в Сахара. Пустиня от пресъхнали грехове. Дезертификация е точният термин за опустялото ми сърце. Облечи се в траур преди да се опиташ да ме прекосиш. Може би сълзите ти ще се превърнат в оазис, а моите сълзи ще са просто мираж. Изчезвам, когато си мислиш, че си близо до мен. Най - лошото е, че няма да спреш да ме халюцинираш. Смея се и ти губиш представа за инверсията в настроенията ми, сякаш погледнал към слънцето за малко повече от миг и ослепял за малко повече от вечност. И си нямаш и на представа, че през нощта

21.05.2014 г.

diana express.



Плаче всеки рай щом струните са близо до оргазъм. Сенки от любов треперят срещу светлините. Сенките сме ние. Пияни от вълнение. Експресът на нирваната е близо. Една сълза е нужна само и времето като че ли умира. Тъгата е еквивалент на музиката между нас. Залата ехти от спомени. Седалките приютяват молитви, а на сцената се раждат богове. Мелодията се превръща в материя. Телата се разтварят до непреходността на духа. Анонимността е по - интимна и поглеждайки се в очите, усещам ритъма на сладко - горчивата наслада. Вечерта е началото на вечността. И може би краят на гонката с миналото?

19.05.2014 г.

бръчки между душите ви.



Излекувах студа в очите ми, но сега се чудя дали пък не е хронично заболяване? Това моето изстинало сърце, тази моя жестокост, ти знаеш коя. Готов ли си? Думите са още горещи и ми парят на очите. Парадоксите продължават да ме валят. Ту ми е студено, ту ми е горещо, а аз съм центърът на компаса, стрелката не може да си избере посока и главата ми се завъртя. Гравитацията в последно време ми е враг. Мразя чадъри. Не мога да плача, чуваш ли, ЧУВАШ ЛИ? Не мога ... Стига, не ме гледай така, сякаш съм часовник и едва ли не ще отброя с точност до секундата кога точно ще ми мине и кога точно ще съм цяла. Няма да ударя дванайсет и няма да се превърна в принцеса. Ще си отрежа косата, за да ти покажа колко не ми пука. И как всичко е илюзия. Включително това да се влюбиш в аромата на косите ми. Не. Вървете всички на майната си с вашите илюзии. Искам да потъна в смеха на моите приятелки. И в мълчанието им. Искам да потъна в нещо. Да се удавя. И да знам, че няма да има кой да ме спаси.
"Хайде поне веднъж направи нещо за мене де" 
"Какво ти е?- Нищо." 
"Не ми се излиза" 
"Не ми се говори за това"
"Няма смисъл."
"Мразя се"
"(тишина)"
Бръчки между душите ви.
Харесва ли ви да ви цитирам?
Ето. Пиша за вас. И се усмихвам ехидно.
И сега какво? На мене още ми е студено, а отдавна мина януари.

6.05.2014 г.

шизофрения.



Egon Schiele - the Embrace , 1917
Косите ми бяха чернови, по които той обичаше да прекарва пръсти и да разлива червено вино. Беше жесток със себе си, толкова жесток... Колко ненавиждаше празните си думи и късаше тези недовършени чудовища, убиваше ги тъй лесно, както ги беше и създал. В него нямаше място за любов. Ненавиждаше рожбите си толкова силно, колкото ненавиждаше и себе си. В тихата умора на майските дъждовни нощи приютяваше мислите си в кафения огън на очите ми. Шептеше ми "Запали ме" и аз, застинала в поза на желание, го очаквах да ме превърне в пепел. И той хващеше молива, очертавайки контурите ми по стените, докато не се превърна в копие на сянката. "Така си по - красива" твърдеше той... "Единствената ми завършена творба". А аз му се изсмивах, докато болката ми не се разлееше по неговите вени. Чувството на обреченост лежеше на леглото до мен и ме притискаше в обятията си, докато той изстискваше сълзите ми и ги събираше в чаши за вино. "Пий, скъпа, отпусни се"  повтаряше ми цяла вечер, а на заден фон музиката предизвикваше у мен самоубийствени мисли. Обувах мрежести чорапи и високи токове. Черното беше втората ми кожа. Така ме обичаше той. Черна рокля с дантела от острите му думи. От нея ме болеше толкова много, че голотата ми кървеше. "Хайде потанцувай ми, аз ще те погледам." нареждаше ми той, а от мен се стичаха капки самота. "Сега не дишай, мръсно чудовище" - пошлите му ръце ме задушаваха и аз с полуусмивка проклинах божиите ръце, които бяха създали него. Изгубила съзнание, се прераждах в най - добрата му творба. Белият лист имаше вкус на кожата ми, а думите ... излизаха от моята уста.

3.05.2014 г.

кутия за спомени.



източник

тишината е залез
който се промъква
през пердетата на
вчерашни спомени
и шари по стените
на минало в бъдещето
очите ти са негативи - 
матрица на света ми
отпечатват въздишки
по кожата ми
диапозитив е моят
отказ да бъда твоя.
фокусът се мести
от дим на цигари
до голите ми бедра
още малко и 
ще се събера
в твоите
черно-бели представи.
още малко и
ще ме затвориш 
в кутия за спомени.


1.05.2014 г.

kristine.



Когато пиша, съм склонна да  повярвам дори в Господ.  А божието спасение се явява след точката на мисълта ми. 
Може би в живота ми е отредено да ме намират думите и нищо друго. Намерят ли ме, обичам да загубвам хаоса си сред тях. А омразата ми да се преражда в красиво завършен абзац. 
Никой всъщност не ме открива в последното ми многоточие. Което пиша, когато най много ме боли. А въпросителният знак е просто точка с някакво изкривено мислене над нея. За тебе и за тях няма никакво значение дали в изреченията ми се колебаят запетаи или не. Моята несигурност не прозира през острите ми думи. Те са, често, моите смели отражения и нищо повече. Понякога са и това, което стои пред огледалото. А именно несъвършеният ми образ. 
Ако напиша името си в няколко реда, може би ще стана безсмъртна. И сложа ли удивителен, ще се натъртя на света. Ще трябва да ме понасяте с грозното ми "р", а на тези, които имат проблеми с изговарянето му, ще бъда благодарна, че превръщат името ми във френска фантазия.
Главното ми "К" ще оставя като послепис за "специалния". Пък той нека реши дали останалите букви ще бъдат с дебел шрифт в предговора на живота му. Дотогава ще се пиша просто Кристина и ще продължа да се надявам, че съм си достатъчна.

P.S. Не ме задрасквай от живота си. Защото очите ми може и да не са жестоки, но с думи бих те довършила. Ако първо не ме довършиш самият ти...

26.04.2014 г.

мемоарите на една мръсница.



"Накарай ме да забравя за него. За това как обичаше да дърпа косата ми в нощите, в които крещях от болка и от страст. А ръцете му оставяха аромат на цигари по цялото ми тяло. Как облизваше устните си по войнишки и ме гледаше с поглед, който пускаше бомби право в абдикиралите ми емоции. Той знаеше много добре, че на любовния фронт аз бях ничия земя. И събличаше дрехите си с такава увереност, с каквато аз събличах душата си пред него. Накарай ме да забравя как желаех да ме нарани. С думи, с действия, с бездействия. В края на всяко сбогом го чаках с подмокрени гащички и дъх на водка. Минути след това подът се превръщаше в бойно поле, а стените ехтяха самота. Войната беше не между любов и страст, а между похот и страх. Ръцете му бяха толкова силни, че се молех да ме счупи. А след това го придърпвах по - близо до себе си. Любовта за него се криеше между краката ми и той търсеше ли търсеше... А аз моята я изкрещях през прозореца, докато ме нападаше в засада... Накарай ме да го забравя. У нас или у вас?"

12.04.2014 г.

героиня от криминален роман.



А как обичаше да краде от душата на книгите.
Понякога си мислех, че се опитва да догони една своя различна представа за себе си. Представа на героиня от криминален роман. Който си имаше всичко - от хумор и драма до малко любов. Героиня от онези с безкрайните вселени в очите и с думи - големия взрив. С безсънните нощи и убитите спомени в мазето. С усмивките й - най - неразрешимата загадка и сърцето - с присъда доживотен затвор. И бягаше, и гонеше, та чак догонваше и надбягваше.
Понякога й се получаваше толкова добре, че предусещаше възможния край на своята история и изпадаше в меланхолия. Тогава импулсът й да надиграе собствената си съдба провеждаше през тялото й голяма доза адреналин и тя просто решаваше, че е огън и жар и че ако съдбата си играе с нея, ще се опари жестоко.
Тя вечно беше кръстопът. Опитах се веднъж да разгадая посоката на мислите й. Така и не улучих на късмет. Животът й беше безмензурна мелодия и никой не успяваше да хване нейния такт. Не че го искаше, но понякога така й беше по - удобно. А понякога много искаше да бъде подредена и намразваше хаоса в себе си, докато някои точно за това я обичаха. Обичаха я заради какви ли не неща, но не и заради самата нея. А тя беше от онези паднали ангели, чиито криле бяха отрязани точно от такава болка.
Тя обичаше да краде от съвършенството в душата на книгите.
А друг обичаше да краде от нейната душа. Или по - точно от различните представи за нея.
И тя продължаваше да догонва своето откраднато съвършенство.

11.04.2014 г.

върховете са идилия.




Да си измисля нови изгреви, да издигна планина или може би и двете? Колкото по - високи са ми върховете, толкова по - светъл ще е хоризонтът ми след тях. Само трябва да отвикна с комфорта на подножието. А достигна ли крайната си точка - да внимавам въздуха на успеха да не ме опияни. Че залитна ли, падението ми ще да е горчиво. Но знае ли човек, може и да е най - красивият ми полет. Така или иначе върховете са идилия, но склоновете - те са хронологията на живота. А изгревите нека разпръскват мечти по тях.


4.04.2014 г.

(не)спасителни думи



Понякога ми се иска да потъна на дълбоко с(в) теб, но ти винаги ми хвърляш някоя (не)спасителна дума и изплувам на повърхността, където се задушавам от въздуха, който ме караш да поемам. Давя се от тези насила дадени (взети) усмивки и дробовете ме болят да издишвам самота в лицето ти, а ти да крадеш дъха ми с условни целувки. Не ги искам. Не те искам. Не я искам. Самотата имам предвид.
Казваш ми да се отпусна по течението и си щял да ме последваш. А всъщност течението си ти и ако само топна пръст, ще ме отнесеш с всичките ти последици. За които не мисля, че съм готова. И ето ме - седя гола на брега ти и просто не искам да усетя този твой пословичен студ по кожата ми. Още се опитвам да забравя тръпките от последните ръце, които се опитаха да удавят миналото ми в кофа, пълна с лед и въздишки. А да забравиш ръце, които умело са те лъгали с прегръдки и с мъжка сигурност, е като да забравиш, че животът не е наужким. Не мога и не искам. Все пак те ме научиха да плувам.
А понякога ми се иска да си дълбок до коленете ми. И да знам, че няма опасност да потъна завинаги в теб.

29.03.2014 г.

меланхолия в събота сутрин.



Седем и половина. Събота сутрин. Времето вали, натежало над панелките на заспалия ти град. Сякаш само ти си будна и някак си усещаш, че точно това е животът. Пиеш промишлено количество кафе, не защото ти се спи, а защото много ти харесва да пиеш кафе. Слушаш песни за сбогуване и сърцето ти вече е подготвено за ежедневната доза меланхолия. И някак си ти се иска да я споделиш. Иска ти се да звъннеш на всичките си приятели и да ги събудиш. Да им кажеш, че ги обичаш, защото за любовта не трябва да се чака подходящо време, тя трябва да е на момента, независимо дали човекът срещу теб би я понесъл. Любовта трябва да е поредица от накъсани мигове, разделени от големи късове самота, а не сиво чувство в ежедневието. Това е най - сигурният начин да убиеш нечия любов - да я превърнеш в ежедневие, в навик. Всъщност ти се иска да звъннеш на един точно определен човек. И да усети живота така, както го усещаш и ти. Да разбере защо си станала толкова рано сутринта и защо в кафето си винаги слагаш лъжичка меланхолия. Защо да се усмихваш е най - голямото ти приключение и защо заспиваш с плюшена играчка. Защо мразиш да си с пусната коса преди обед и защо обичаш домашната си риза. Докато седиш пред екрана на мислите си, а зад прозореца времето се настанява удобно пред ежедневието, си представяш как може би този човек те сънува като поредица от накъсани мигове, които ще се превърнат в самота, когато отвори очи. И за момент усещаш как се превръщаш в любов, а чувството е толкова силно, че направо ти се плаче да е истина.
Осем и десет. Събота сутрин. Времето вали, а ти си будна, защото чакаш някой да отвори очите си за теб. В самотата си да му липсваш. И допиваш последната си глътка меланхолия.

12.03.2014 г.

обичам да те целувам.




Обичам да те целувам.  В съня ми. 
На стълбите във входа. На спирката. Зад детската градина. У нас, у вас. Върху завивките. Под завивките. Обичам да те целувам сънена с мирис на кафе. Сутрин на светофара. В късния следобед. Вечер по здрачаване. Обичам да те целувам в полунощ. С отворени очи. И отворено сърце. 12 и 1 секунда, 12 и 2 секунди, 12 и 3 секунди.. Туп-туп, туп-туп, туп-туп. Само пулсът отброява време. Часовникът - глътки въздух. Най - обичам да ме оставяш без въздух. Тогава стрелките спират на вечност. Има само сега, сега, сега. Обичам точно твоите целувки. Да оставяш самота на ъгъла на устните ми всеки път, щом се разделим. И да продължаваш да ме целуваш с очи, докато ме гледаш как си отивам. А аз да очаквам с натежала усмивка следващата ни среща. Обичам да те целувам. Когато си сърдит. Тази нацупена физиономия и тези далечни ръце. Студения ти профил и тъжното носле. 
Обичам да те целувам. В съня ми. 
Но събудя ли се, Господи .. Как мразя да се събуждам и да си просто копнеж.

1.03.2014 г.

страхливците не могат да обичат.



source: emontoufanian
Може да си ме имал тялом, но хайде похвали се веднъж, че и духом си ме имал. Всичките дяволи ще ти се изсмеят в лицето. Страхливците не могат да обичат. Любовта е почва, на която се посява сигурност в несигурността, а не удобство от непоети рискове. Ако погледът ти вечно обърнат е назад, мислиш ли, че някога ще си първи на опашката? Само веднъж да премигнеш и някой друг ще открадне правото ти на обич. Грешките се повтарят, за да напомнят, че човешката природа се гради на цикличността. Колкото и да се опитваш да избягаш от тях, знай, че не можеш да избягаш от природата си. И в момента, добре скрит в собствената си кожа, правиш поредната си грешка. Отричаш? Добре, но това са поредните стъпки назад. Продължаваш да отъпкваш една и съща пътека, която вече си изстрадал няколко пъти. Не смей да ми говориш за безверие, докато лицемерно отричаш моята вяра. Безприлична съм? Ами да, приличието е за конформистите. Тялом може и да си ме имал, но хайде похвали се веднъж, че ти е стискало да имаш душа.

27.02.2014 г.

you want to fly.




остави монети несигурност на масата
малко ще си взема за из път
да ми дрънкат в джоба 
да ги изхарча по бъдещето
и да остана с празни ръце
пълни с непоети рискове.

24.02.2014 г.

някъде след многоточието.



Отдавна забравих какво е да бъда намерена. Да изтривам следите зад себе си се оказа, че е просто защитна реакция. Няма значение къде се намирам в пространството, след като мисълта ми е в грешното време. Преплита се минало с бъдеще, а настоящето изостава някъде след многоточието. Понякога съм толкова уморена от хората. Самотата, като състояние, е по - предвидима и по - търпима, когато неочакваното липсване на дадени хора ти е било като удар под кръста и то в някаква поредица от повтаряемост.  А моето съществуване се свежда до самата търпимост. Ще се повторя, ако кажа, че искам да избягам от тази изтръпналост. Но защо ли си хабя думите. Те отдавна са изгубили онова далечно ехо, в което някой се заслушваше от време на време. Дори тишината ми се свива в периметрите на моето значение. За чуждото не искам и да си помислям.

20.02.2014 г.

нейните кафяви очи.





Толкова ги мразех тези нейните кафяви очи. А онази малка бенка, която сякаш се търкулваше от левия край на устните й, като луна през юни, и която я правеше толкова сияещо прекрасна, ме побъркваше до реторичност. Кажех ли й "Сбогом", тя поглеждаше към небето и ми изпращаше пощенски гълъби с празни писма. Празни на думи, пълни с непресечени пътища. Тя самата беше небе - невъзможна за достигане. А моите облаци, твърдеше тя, само пречеха на слънцето й да ме озари. Но обичаше дъжда дори малко повече от себе си. "Обичам, когато ме валиш" - беше любимото й прошепване за лека нощ. И после целуваше всичките ми съмнения. Вълчи бяха инстинктите й за оцеляване. "Остави ме сама" - нацупваше се тя и изплезваше по детски език, докато упоритостта й не я умореше, и в крайна сметка се предаваше на моите молби да не ме замества със самотата си. Мразех онова топло чувство, когато ми позволяваше да я усещам толкова крехка и толкова разпръсната в своята обърканост. Толкова я мразех тази нейната усмивка. С нея беше способна да потопи всичките ми бойни кораби и аз съвсем доброволно се оставях да потъна. А косите й .. тези пристанища на моите сълзи. Как ги оставяше да си направят път до ключиците й и после ги събираше на едно специално място отляво. Намразих тениските ми, които обичаше да носи вкъщи, и обула чорапи до коленете, се влюбвах във всеки гол сантиметър от бедрата й. Онази бяла кожа и онези малки ръце. Цялата тази хармония в нейния хаотичен свят. Господи, толкова ги мразех тези нейните кафяви очи. Как ме накараха да обичам дори това, което не беше за обичане.

17.02.2014 г.

turning tables.



source: tumblr
Давай. Разбий ми времето на парчета. Счупи ми всичките часовници. Разливай лудост по масата. Както разливаше жаждата си по мен. Хвърляй чаши в краката ми, нека разстоянието между нас бъде болезнено. Целувай стената с юмруци, удряй устните ми с мълчание. Преобръщай маси, късай пердета, хаосът пред очите ми е нищо в сравнение с хаоса зад тях. Изкрещи ми хиляди лъжи и може би ще повярвам, че една е истина. Тръшни ми вратата, затвори ми всичките пътища към теб. Кълна се, че окото ми няма да мигне. Тичай надолу по стълбите и зарежи обещанията по етажите. И не се връщай за нещо толкова напразно. На излизане ме издишай от дробовете си и вдишай самотата. Наметни си палтото, че ще стане студено. Разстоянието между теб и моята липса е колкото безкрайна въздишка. Загуби се в нюансите на безвремието, поскитай сред сенките на миналото ни. А после се върни обратно по пътя на срама. Сведи поглед към грешките си, аз моите ги окачих на стената, същата, на която някога висяха усмивките ми. Качи се обратно при мен. Надеждите ми винаги са отключени за теб. Съблечи си извиненията и легни до мен. А безсънната нощ ще бъде моята прошка.

10.02.2014 г.

с вкус на сълзите ми.




Признавам си, дълбоко е в сърцето ми. Достатъчно, че на дъното да има няколко камъчета от болки в излишък. Едно размътено море с неясни граници. Мисля си никой ли не умее да плува? Да ме рискува поне веднъж, ей така, поради адреналина, не за друго. Да скочи от ръба на хоризонта ми, там където изгряват страховете ми, да се блъсне във вълните на непостоянността ми и да обърне гръб на течението. Да задържи дъха си едно търпение време и кълна се, че там, между камъчетата, се крият и моите съкровища. Потърси ме. Падините на дъното са по - малко, отколкото си мислиш. Сигурна съм, че и твоето море крие изненади. Плача като сирена и дълбокото е с вкус на сълзите ми, но опиташ ли ме, ще те обичам на приливи и отливи. А когато се смея, бих могла да бъда пристана на мечтите ти. Но да знаеш, че нямам спасителни лодки. И попаднеш ли във водовъртежа на мислите ми, гарантирам, че дълго би могъл да останеш там. Признавам си, дълбоко е в сърцето ми. Но ако не умееш да плуваш, моля те, не ме рискувай. Достатъчно удавници има на дъното.


9.02.2014 г.

моето дръзко момиче.



Des Hauts Et Des Bas”, 20 Ans France, February 1994
Photographer : Christian Kettiger
Model : Laetitia Casta
Червеният отенък на устните ти, когато се правеше на голямо момиче, предизвикваше катастрофи по улиците на съзнанието ми. Харесвах този винен цвят на любимото ти червило най - вече в онези малки часове на нощта, когато беше толкова лесно да го изтрия с жадни целувки. А твоята ненаситност издаваше колко наивно дръзка си всъщност. Бързите ти погледи към часовника на стената, когато ти позволявах малка глътка осъзнаване, прозираха отчайващата ти нужда да ме задържиш още една безкрайност време. И впиваше онези по детски искащи очи в дълбокото на моето море, а след това аз се давех в увереността на твоите

3.02.2014 г.

размисли на дъното на чашата.



Давя се в поредната си чаша промишлено количество от мисли. Чак е неизбежен вътрешният ми световъртеж. А бутилката изглежда няма свършване. Уморена съм, но пия. Като за последно. Свикнах да не ми правят впечатление изтръпналите думи на езика. Недомлъвките са любимата ми концентрация в алкохола.Мълчанието е най - големият ми страх и най - големият ми порок. Приятно вцепенение. До третата чашка е забавно, но спреш ли да броиш, махмурлука е неизбежен.
Давя се, та чак до непоносимост. Ще ми се да можех да се прочистя, но просто съм такава. Замислен алкохолик. И вече имам чувството, че не мога да избягам от онази особена миризма на отвеяност. Анонимността тук е изключена. Понякога си мисля, че нарочно прекрачих границата на нормалното и може би това е, което хората около теб не харесват - да ги гледаш от другата страна на чертата. Но то ми е в природата - да прекрачвам нечии граници.
Продължавам да си мисля (вече с похлъцване) колко изтрезнително би било да ме прекосиш в мислите ми и да вземеш чашата от ръката ми (бутилката я запази) и за кратко да ми бъдеш рехабилитиращо спасение. Пък междувременно да се опияниш от замислените ми погледи и от прехапаните ми устни. Да видиш на етикета, че всичките ми недомлъвки са с концентрация 100% истина. И да ми подпреш надеждите и мечтите. Че те са единственото, заради което пия.

устните ми още търсят дъха ти.



Нощта е фобията, която получавам, когато съм без теб. 
Караш ме да си изгубвам римите и да издишвам само глухи думи. 
А ме е страх да търся вдъхновение под леглото ти. 
Там се крият всичките ти демони. 
Тялото ми още пари от последното им ухапване. 
Веднъж ми хареса да съм твоя пленница, 
да те копнея с вързани ръце, 
а ти да белязваш с целувки себе си по мен. 
Сега лежа сама, а сенки по стените се отразяват под очите ми. 
И те вдишвам в полунощ и си топъл още. 
И устните ми още търсят дъха ти. 
Страх ме е, че забрави да развържеш липсата си от ръцете ми 
и че дълго ще бъде пленница на тези белези.

2.02.2014 г.

да излекувам студа в очите ми.



И все пак януари се оказа по - студен, когато е без теб. Ако всяка снежинка е замръзнало желание, тогава си пожелавам да те имам и ръцете ти да са достатъчно топли, за да ме разтопят. Дотогава гледай как снега танцува по перваза на прозореца ти и не съжалявай, че избра студения край пред топлата обреченост. Очаквай много бели въздишки и объркани спомени за нечии непознати спирки в един непознат град. Аз ще запазя двата жерава като лично обещание, че всяка зима ще ми напомня на аромата ти. Поне мъничко мечтай за мен. В спомените ми е още топло. Усмивката ти все още ме кара да пътувам в миналото. И снежинки да капят от очите ми. Разтопи поне едно мое желание - в погледа ти да се отразява само щастие.
А аз ще продължавам да те пиша, докато не излекувам студа в очите ми.

1.02.2014 г.

недопушена цигара.







цигарата догаря. 
мислите ми също - 
тихо да изчезнеш
като дим.
и съм обречена
да ме изпълваш.
порочно е.
циклично е.
ти си вреден навик.
без бандерол.
контрабандно
ме боли.
аз запалих огъня.
и аз го угасих.
не ми е за първи път
да хвърлям
недопушена цигара.
хареса ти, нали?
да съм първата
и може би последната,
която толкова невидимо
остави белег.
само дето
тоя белег все още пари
върху мойте истини.
парадоксът е, че
аз дори не пуша.
но продължаваш да вредиш
сериозно на мен
и на всичко около мен.

12.01.2014 г.

от край до край.



Обвързване. И край. Даже цели два.
Връзваш се здраво за някого, без панделки и франтифлюшки, просто здрав възел, който чакаш той да разплете. Ти цялата си възел от емоции, от усмивки, от надежди (повече очаквания). И в старанието си да не изпуснеш някое усукване, ръцете ти треперят от страх. Гледаш да е красиво. Лично. Гледаш да си трудна за развръзване, цял лабиринт за разгадаване, но все пак внимаваш да не се загуби в него. И тайно му показваш пътя. Гледаш да направиш място, малко, но все пак осезаемо (нали?), за да се вмъкне в този възел-пъзел. Допълнителна част, в случай на загуба (или самота?).
Ръцете отдавна те болят от връзване към някого. Някъде назад си изпуснала 1-2 нишки, скъсала си друга, трета е била открадната. И то точно нишките на смелост, които те правеха толкова независима. А китките са загрубели от непоправимост.
И все пак връзката е с два края. Неговият. И твоят.
Не усещаш как изведнъж с едно просто дръпване той те разплита цялата. И остава неговия край да виси. А ти се чудиш какво да правиш с твоя. И май си вързана от край докрай.

6.01.2014 г.

побъркване до реторичност.



Преди още да ме познаваш превърни ме в затъмнение и до светлината ми ще имаш достъп само ти. Разкъсай ме. Започни от дрехите. По - лесно обичана съм на парчета. Не искам от теб да сивееш в сърцето ми, а с лудост да го изтръгваш от реалността. И да се задъхваш от страст. Душата ми минава по ореола на желанията ти. Отпечатай перманентни целувки по кожата ми. Така че сълзите ми да не ги отмият. И ме живей до инсомния. Не искам да съм твоята малка мръсна тайна, а голямата въпросителна, която те побърква до реторичност. Откажи се от това да бъда различна с теб. Повече себе си досега никога не съм била. И ми харесва как виждам отражението си в твоята луна. И как връщаш усмивката ми равноускорително. 

4.01.2014 г.

и така.



Сърце-туп на всеки километър, отдалечавайки се от теб. Кардинално са 112 км, които не спирам да преобръщам в 112 целувки, та чак на 13-та степен. Толкова незабравимо, че ще е порочно да се сметне. Засега най - сладко-грешния порок в живота ми. Като се има на предвид, че преди беше просто грешно. Бях просто грешна. Устните ти май успяха да ме привлекат към твоята слънчева система. Слагам ръка на гърдите си и усещам как пулсът ми не спира да ти благодари, че ме направи нечия. Дежа-вю. Сигурно съм те писала в някой от сънищата ми.
И сега думите ми стъпват леко на все още парещите мисли. Нестинари. А мислите ми са въглени, догарящи от последната ти усмивка за сбогом. Най - истинската. И най - болезнената. Но аз така обичам. Истината да боли. И обичам точките. Обичам да има край. По - лесно е за преглъщане. Ти си още многоточие. Все още не мога да те преглътна. Не мога да приема вероятната възможност с теб да имаме общ край. И да се превърнем в двуеточие, а след нас да е просто съдбата, която по случайност винаги ни събира в едно изречение. Макар че преди бяхме различни части на изречението. И сега сме просто подлог - аз и ти. Надявам се.
Връщайки се към вкъщи, имам чувството, че отивам на война. Бъз оръжие. И веднага ще бъда победена от притесненията ми не дали ще харесаш, а дали ще свикнеш с навика ми да избързвам, с това да бъда водена от чувства, не от разум, с моята слабост към това да те виждам усмихнат и с всяка глътка въздух, когато си на 0 сантиметра от мен, да се влюбвам в аромата ти.  Все пак аз съм въпрос на свикване, не на харесване. И се чудя дали изобщо ще имам времето да извадя бялото знаме и да се предам, или те просто ще ме завладеят безсрамно. И борбите ми ще бъдат напразни.
Защото волята ми ме напуска тогава, когато наистина харесвам някого. А ти май си повече от харесване. И внасяш толкова прекрасност в живота ми, че ме е страх от кармата ми, която винаги ме оставя сама и обречена да съм такава. Поне да взимаше чувствата с нея, не да ги оставя на мен да се справям с тях. Просто стискам зъби и се моля да се задържиш малко повече в живота ми. И така.

1.01.2014 г.

звезден прах.



А може би просто искам да те превърна в звезден прах. И да те затворя в буркан с инвестиции за бъдещето ми. Да се наместиш удобно между утопията ми за по - доброто ми аз и тихите въздишки на несигурността. Да блестиш на нощното ми шкафче в промеждутъка на безсъниците ми и да прогониш тази инсомния от ранните часове на нощта. Да те поемам в шепи и да те вдишвам. Да се превърнеш в мой въздух. В мой порок. Зависимост, без която е немислимо да бъда себе си. Да си онзи пръв пролетен дъжд, който пречиства пороците ми от самотната зима. Да си онзи последен ден от есента, койято запазва остатъка от летните ми усмивки под листата на прошепнатите надежди. Да си блясък в очите ми, не сълзи. Да сипеш истина от усмивките ми, да си думите на моето мълчание.
А накрая искам да те разпръсна, подарявайки те на небето. За да мога да те мечтая всяка вечер. А ти да блестиш от несбъднатост. Защото ръцете ми са прекалено безсилни да те задържа. Или може би просто не те заслужавам.