Пропускане към основното съдържание

Последна въздишка:

А има дни като този

James Whistler,  Nocturne in Black and Gold – The Falling Rocket , 1875, Detroit Institute of Arts, Detroit, MI, USA. А има дни като този, в които светът се случва на крясъци. Тогава светлината се връща уплашено по пътеката на носталгията. Сенки протягат ръце, покриват очите ми - съсиреци пълнят пресушените ми дъна. Зениците стъпват в раната на сумрака, бликва кръвта. Погледът изтича в канавката, изплъзва се от всички пропиляни лета.  А има дни като този, в които  клопка е всичкият въздух, който свисти между камбаните. Плясък на криле се въздига в простора, думите осиротяват в отдавна опустели гнезда. Тътен разкъсва утробата на ялова тишина. Мракът внезапно връхлита като жътвар, готов да прибере плода на обезверелите ми уста. Гнил е гласът ми от освирепяло мълчание, вкусът му се дави в гръкляна.  А има дни като този, в които плътта е храна за озверялата паст на нощта. Зъби се впиват като пирони в дланите на разпнат. Всеки допир прогаря като отрова, бликаща от вените на луна. И ето ме,

теория за самотата.


Обичам да обичам. Чист егоизъм. И не, мерси, не искам да ми се връща обратно. Най - щастлива съм, когато най - самотна съм без теб. Всяка различна любов, която съм отдала, е събирателна, която рикошира в твоите стени. Всеки нов мъж в живота ми е всъщност размит образ на утопиите ми по теб. И всеки нов мъж ме прави все по - самотна. Прехапвам устни от действителност.
Обичам да обичам, от чисто практична гледна точка. Тук не виждам нищо нелогично. Нова тръпка и все същите стари заблуждения. Проста математика. И по ми е удобно да се градя на представите ми за това как стрелката се върти, но всъщност цикличността на времето ме връща във все същата изходна позиция - да си тръгна и да започна отначало.
Обичам да обичам. Не защото ме караш да сменям изгорялата крушка в прашното мазе на мечтите ми, мога и на тъмно да си въобразявам бъдеще, а защото в късния неделен следобед не ми остава нищо друго освен да събирам парче по парче всяка разбита усмивка. И сядам на килима от минали спомени, редейки пъзел от истории. Копривна треска, която се отпечатва под кожата ми, и просто ме сърби да пиша.
Обичам да обичам. За да пиша. Не ти ли казах - егоистка съм. Ако са ти точни сметките, тегли една черта и ще видиш, че е време да си тръгваш. А аз ще продължа да развивам теорията за самотата.

Коментари

  1. Обичам, когато ме докосваш с всеки ред и всяка дума. И също, когато слагаш огромни, истински усмивки на лицето ми. Обичам и когато си правиш уютни къщички в сърцето ми. :))))

    ОтговорИзтриване
  2. Току що ме направи по - малко самотна <3

    ОтговорИзтриване
  3. Кристин, страхотна си! Пишеш с моите думи.

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Oh, but think twice, that`s my only advice. :)

Популярни публикации