Пропускане към основното съдържание

Последна въздишка:

А има дни като този

James Whistler,  Nocturne in Black and Gold – The Falling Rocket , 1875, Detroit Institute of Arts, Detroit, MI, USA. А има дни като този, в които светът се случва на крясъци. Тогава светлината се връща уплашено по пътеката на носталгията. Сенки протягат ръце, покриват очите ми - съсиреци пълнят пресушените ми дъна. Зениците стъпват в раната на сумрака, бликва кръвта. Погледът изтича в канавката, изплъзва се от всички пропиляни лета.  А има дни като този, в които  клопка е всичкият въздух, който свисти между камбаните. Плясък на криле се въздига в простора, думите осиротяват в отдавна опустели гнезда. Тътен разкъсва утробата на ялова тишина. Мракът внезапно връхлита като жътвар, готов да прибере плода на обезверелите ми уста. Гнил е гласът ми от освирепяло мълчание, вкусът му се дави в гръкляна.  А има дни като този, в които плътта е храна за озверялата паст на нощта. Зъби се впиват като пирони в дланите на разпнат. Всеки допир прогаря като отрова, бликаща от вените на луна. И ето ме,

небето и ти.

Защото небето е ничия земя. 
Затова сея мислите си нощем и ги жъна през деня. 
Защото небето няма хоризонт. 
Затова се скитам сред звездите на лудостта.
Защото небето е контрастно. 
Затова откроявам лъжите сред страстта.
Защото небето е приют за облаци. 
Затова оставям сълзите си в дъжда.
Защото небето е северно сияние. 
Затова обичам да мъждея в студа.
Защото небето е безмерна единица. 
Затова често бъркам мярата на любовта.
Защото небето няма граници и площ. 
Затова се оставям на твоята съдба.
Защото небето е куполът на твоя образ.
Затова съм влюбена в храма на нощта.
Защото небето е недостижимо.
Затова не искам да знам коя е твоята земя.

Коментари

Популярни публикации