8.11.2013 г.

порочен цикъл.



Чаках мъката да ме разболее, но така и не се получи. Караше ме да се чувствам по - жива от всякога. Болеше ме и не аз бях тази, която се разпадаше, а напротив - всичко около мен. Бях толкова здраво вкопчена в горчивите жилките на живота, че отчаянието ми се присмиваше на жалките ми опити да се измъкна от този порочен цикъл.
Винаги съм знаела, че съществувам, за да изплатя минали грешки, но чии всъщност бяха те? На предишния собственик на душата ми или може би на собственика на Вселената като цяло? Може би негова е грешката, че се е опитал да създаде нещо тъй самоунищожително, преплетено от X и Y хромозоми. И гените, които се предават още от създаването на света, бяха толкова здрави, че оцеляваха, преживявайки две световни войни, и апокалипсиса на още стотици хиляди нещастия. Те бяха като вирус, захванал се за приемника на нашето парадоксално съществуване и странното е, че заедно съществуваха напълно симбиозно.
Когато се родих, никой не ме беше предупредил, че може да бъда потенциален носител на този вирус и че ще трябва да се боря с него цял живот, опитвайки се да го изхвърля от тялото си. Всички бяха сключили мълчаливо споразумение, че е безсмислено да се търси лек за тази болест. И че всеки е оставен сам да изгради имунитет. Стигнах до извода, че още оттогава съществува това разделение и отчуждение, чистият егоизъм, разяждащ човека. Киселина в най - концентрираната й форма. Имунитет всъщност нямаше, всеки беше покварен. А аз бях поредната съставка от целия този буламач на пълни абсурди.
И ето ме - чакам да бъда поразена от инфекцията на болката, но обратно на очакванията ми, тя е единственото, което ме крепи. Единствената сигурност, че все още съм жива след дълбочината на белезите ми от миналото.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Oh, but think twice, that`s my only advice. :)