13.11.2013 г.

отрязани коси.



В косата ми се вплитаха мечтите на лятото. Сутрин на една страна, вечер - спуснати завеси. А колко обичаше да разрошваш съмненията ми. И да ми напомняш, че нашата вечност е шепа побелели коси. В дъждовни настроения внимателно разплиташе всеки мой кичур на себеотрицание. Ти ми връщаше блясъка на надеждите, а наелектризирах ли се от хаотичност, ти беше ластика, който ме събираше в стегнат кок на подреденост. Косата ми беше водопад, който се разбиваше там, където най - обичаше да се гмуркаш. Нощем се губеше в аромата на сънищата ми и навиваше на пръсти кошмарите на посивялото ми минало. Денем се криеше с чадър от бурята в червените нюанси на непокорността ми.
Но есента дойде. А отрязаните ми коси зарових под опадалите листа на всичките ти клетви.

11.11.2013 г.

безтебие горчи в кафето ми.



A Cup of Coffee - Nelina Trubach
Кафето си вече не споделям. Ще си горчи във мойта чаша.  Ще чета в съновника си на студено, как черното е символ на забрава. В съня ми ще приютяваш силния аромат на отсъствието си. Ще си представям, че си минал спомен (а всъщност още париш по ръцете ми). Ще отпивам бавно, а вкусът ти ще оставя поражения по сетивата ми. Ще се разлива като лава, твоят дъх, и ще изстива по кожата ми перманентно. И по белезите ми ще отброявам от колко време ми липсва усмивката ти. И ще искам чашата ми да е без дъно, да пресипя малко от рома ти в сегашно време, за да си ми днес безкраен. Но ще си остана с лъжичка, пълна с безтебие, и

10.11.2013 г.



Дори човешката злоба си има граници. Но понякога те обхващат нечовешки територии.


8.11.2013 г.

порочен цикъл.



Чаках мъката да ме разболее, но така и не се получи. Караше ме да се чувствам по - жива от всякога. Болеше ме и не аз бях тази, която се разпадаше, а напротив - всичко около мен. Бях толкова здраво вкопчена в горчивите жилките на живота, че отчаянието ми се присмиваше на жалките ми опити да се измъкна от този порочен цикъл.
Винаги съм знаела, че съществувам, за да изплатя минали грешки, но чии всъщност бяха те? На предишния собственик на душата ми или може би на собственика на Вселената като цяло? Може би негова е грешката, че се е опитал да създаде нещо тъй самоунищожително, преплетено от X и Y хромозоми. И гените, които се предават още от създаването на света, бяха толкова здрави, че оцеляваха, преживявайки две световни войни, и апокалипсиса на още стотици хиляди нещастия. Те бяха като вирус, захванал се за приемника на нашето парадоксално съществуване и странното е, че заедно съществуваха напълно симбиозно.
Когато се родих, никой не ме беше предупредил, че може да бъда потенциален носител на този вирус и че ще трябва да се боря с него цял живот, опитвайки се да го изхвърля от тялото си. Всички бяха сключили мълчаливо споразумение, че е безсмислено да се търси лек за тази болест. И че всеки е оставен сам да изгради имунитет. Стигнах до извода, че още оттогава съществува това разделение и отчуждение, чистият егоизъм, разяждащ човека. Киселина в най - концентрираната й форма. Имунитет всъщност нямаше, всеки беше покварен. А аз бях поредната съставка от целия този буламач на пълни абсурди.
И ето ме - чакам да бъда поразена от инфекцията на болката, но обратно на очакванията ми, тя е единственото, което ме крепи. Единствената сигурност, че все още съм жива след дълбочината на белезите ми от миналото.

6.11.2013 г.

небето и ти.



Защото небето е ничия земя. 
Затова сея мислите си нощем и ги жъна през деня. 
Защото небето няма хоризонт. 
Затова се скитам сред звездите на лудостта.
Защото небето е контрастно. 
Затова откроявам лъжите сред страстта.
Защото небето е приют за облаци. 
Затова оставям сълзите си в дъжда.
Защото небето е северно сияние. 
Затова обичам да мъждея в студа.
Защото небето е безмерна единица. 
Затова често бъркам мярата на любовта.
Защото небето няма граници и площ. 
Затова се оставям на твоята съдба.
Защото небето е куполът на твоя образ.
Затова съм влюбена в храма на нощта.
Защото небето е недостижимо.
Затова не искам да знам коя е твоята земя.

липсваш ми константно.



А липсата ти,
когато си до мен,
притъпява дори
най - острите ми опити
за безразличие.
И константно 
се разбивам на парчета.

3.11.2013 г.

like crazy.




Надявам се, че ме сънуваш, както аз те сънувам. 
Надявам се да си ме припомняш така, както аз се опитвам да те забравя.
Надявам се да ти горчи от спомени, събуждайки се сутрин. И да те боли глава от премълчани думи.
Надявам се, по пиянски да триеш номер ми. И да пращаш празни смс-и по погрешка.
Надявам се да се съсипваш, палейки поредната си цигара, заради мен. 
Надявам се, че ставаш по среднощ, мислейки си колко ти липсвам. И тайно слушаш нашата песен.
Надявам се да се проклинаш заради това, че си глупак.
Надявам се, че думите ти не достигат, защото си безсилен пред празнотата в себе си.
Надявам се да те боли, отпивайки поредната си глътка въздух.
Надявам се, че поне мъничко се мразиш.
Надявам се да съжаляваш, че ме остави с тези празни надежди.