30.09.2013 г.

now is good.



аз съм влакът с всичките стари вагони, а ти си релсите. 
май винаги си бил.
май винаги си бил моят път. 
с всичките му разклонения. 
не спирай да ме следваш.
да ме догонваш.
и да ме очакваш 
на следващата спирка.
обичам праволинейността ти
и авариите ти едновременно.
страх ме е само, че краят ти
ме приближава.

15.09.2013 г.

в полунощ.



Танцува ми се, когато съм самотна.
Полунощен джаз от стария грамофон на баба. Плочата е счупена на две и сама си тананикам. Със затворени очи почти усещам дъха ти по голото ми рамо. И вечното ти желание малко по - надолу.
Танцувам суинг с поредната чаша от любимото ти уиски. Вкусът му се разлива почти толкова парещо по тялото ми, колкото и целувките ти, от онези в късните следобеди. Краката ми не спират, едното токче ми се счупи. Стъпвам боса по плочките, стъпвам боса по гърдите ти, толкова ми е студено. Кичури коса полепват по врата ми. Краката ми не спират, сърцето ми не спира. Пустото сърце. Къде се дянаха цигарите? Всичките ли ги изпуших?
Танцувам танго с поредната чаша от любимото ти "Сбогом". Надигам се на пръсти и пак не те достигам. Брадичката нагоре, гърбът - като струна. Обичаше да свириш върху мен. Въпреки всичките грешни ноти в главата ти. Мелодията все още е запазена под ключицата ми.
Танцува ми се, когато съм самотна.
Самотна бях и когато танцувах с теб.

5.09.2013 г.

научи се.



Научи се да не се препъваш в тъмното. И да не броиш звезди. Молитви с отворени очи да шепнеш, да спираш дъха си от безверие. 
Научи се да пиеш кафето си горчиво. Захарта изсипвай зад гърба си. Миналото по - лесно се преглъща подсладено.
Научи се да гледаш срещу слънцето с широко отворени очи. Блясъкът заслепява за кратко. Колкото повече премрежваш поглед, толкова повече истини скриваш от себе си.
Научи се да разпознаваш времето. Да знаеш кога е безсмислено да вървиш срещу вятъра. И кога е прекалено студено за усмивки.
Научи се да не оставяш вратата си притворена. Както и надеждите. Отвори ги широко. Нека духовете на страха те навестят. Приземяващо е.
Научи се да отброяваш грешките си в такт. Съчини си песен. А после цял албум. И не забравяй за бутона Replay. 
Научи се да ме забравяш. Или може би това вече си го направил.

3.09.2013 г.

Надежда-Север.



Реди се на опашка, скъпи. Билетите за влюбения ми поглед са безплатни. Не се сърди, ако изпуснеш влака. В чакалнята има машина за кафе.. и за безсмислени въздишки. Вземи си книга, вестник или може би Maxim от `96-та. (За да скриваш учудения си поглед, когато разбереш, че експреса има закъснение цели 17 години.. и няколко месеца отгоре) Или да убиваш скуката от редовното ми мълчание. Разписания няма. Объркан ли си вече? Поседни, пази си силите. Веднъж качиш ли се, не си мисли, че лесно ще намериш място. Купетата са пълни с тъмни сенки, тоалетни няма. Гледай да не се подхлъзнеш на нечия помия. Няма да се смея, усмивките ми чакат на последната спирка, Надежда-Север. Не носи багаж, и без това пътуването ще е кратко. А и се съмнявам, че би могъл да стоиш дълго прав и да не паднеш. Имам резки завои. Не повдигай вежди, само не и това. Няма начин да успееш да ме разгадаеш. Ако сега съм ти лабиринт, хвани влака с прикачване, слез на междинната ми спирка, изчакай едно минало време, докато си сменя локомотива, и се качи отново. Защо се връщаме назад? Напред не ми е лесно, скъпи. Железницата ми никога не е ремонтирана. Крадена съм много пъти. Ще клати много, ще е шумно, има повече тунели, а няма осветление, смисъл има ли? Ще ти писне и ще слезеш преждевременно. Откъде съм толкова сигурна? Сам разбери. На билета е написано с червено *НЕ ОБИЧАМ* , но всеки тайно пали цигарата на заблуждението вътре.
Качи се, скъпи, влакът ми ще те изчака. Както винаги.