27.12.2013 г.

олйави.



Чакането е обещание. Ако се чакаме под океана от звезди, обещавам, че няма да потъна в самозабрава. А ти обещаваш ли, че ще държиш на повърхността мечтите си за мен? 
Или по - добре не обещавай нищо. Просто чакай. 

18.12.2013 г.

истината или се осмеляваш?




Осмели се да ме харесаш. Паря приятно. Тихо. Паля се трудно, но клечка кибрит от страстта ти ми е достатъчна. Горя с пламък на доверие и се пазя от вятъра на обречеността ми, а угасна ли, твоят полъх на усмивката ти би ме разпалил отново. Тлея през всички сезони, така че можеш да разчиташ на топлината ми. След мен не остава пепел за забравяне. няма какво да разчистваш по пътя си. Само бледи белези с цвета на устните ми, някъде под лявата ти ключица, и може би въглени за студените, самотни дни.
Ако имаш късмет, може да разтопя и леда в сърцето ти.
Ти само се осмели да ме харесаш .. А истината е, че така или иначе горя само за теб. 

4.12.2013 г.

теория за самотата.




Обичам да обичам. Чист егоизъм. И не, мерси, не искам да ми се връща обратно. Най - щастлива съм, когато най - самотна съм без теб. Всяка различна любов, която съм отдала, е събирателна, която рикошира в твоите стени. Всеки нов мъж в живота ми е всъщност размит образ на утопиите ми по теб. И всеки нов мъж ме прави все по - самотна. Прехапвам устни от действителност.
Обичам да обичам, от чисто практична гледна точка. Тук не виждам нищо нелогично. Нова тръпка и все същите стари заблуждения. Проста математика. И по ми е удобно да се градя на представите ми за това как стрелката се върти, но всъщност цикличността на времето ме връща във все същата изходна позиция - да си тръгна и да започна отначало.
Обичам да обичам. Не защото ме караш да сменям изгорялата крушка в прашното мазе на мечтите ми, мога и на тъмно да си въобразявам бъдеще, а защото в късния неделен следобед не ми остава нищо друго освен да събирам парче по парче всяка разбита усмивка. И сядам на килима от минали спомени, редейки пъзел от истории. Копривна треска, която се отпечатва под кожата ми, и просто ме сърби да пиша.
Обичам да обичам. За да пиша. Не ти ли казах - егоистка съм. Ако са ти точни сметките, тегли една черта и ще видиш, че е време да си тръгваш. А аз ще продължа да развивам теорията за самотата.

13.11.2013 г.

отрязани коси.



В косата ми се вплитаха мечтите на лятото. Сутрин на една страна, вечер - спуснати завеси. А колко обичаше да разрошваш съмненията ми. И да ми напомняш, че нашата вечност е шепа побелели коси. В дъждовни настроения внимателно разплиташе всеки мой кичур на себеотрицание. Ти ми връщаше блясъка на надеждите, а наелектризирах ли се от хаотичност, ти беше ластика, който ме събираше в стегнат кок на подреденост. Косата ми беше водопад, който се разбиваше там, където най - обичаше да се гмуркаш. Нощем се губеше в аромата на сънищата ми и навиваше на пръсти кошмарите на посивялото ми минало. Денем се криеше с чадър от бурята в червените нюанси на непокорността ми.
Но есента дойде. А отрязаните ми коси зарових под опадалите листа на всичките ти клетви.

11.11.2013 г.

безтебие горчи в кафето ми.



A Cup of Coffee - Nelina Trubach
Кафето си вече не споделям. Ще си горчи във мойта чаша.  Ще чета в съновника си на студено, как черното е символ на забрава. В съня ми ще приютяваш силния аромат на отсъствието си. Ще си представям, че си минал спомен (а всъщност още париш по ръцете ми). Ще отпивам бавно, а вкусът ти ще оставя поражения по сетивата ми. Ще се разлива като лава, твоят дъх, и ще изстива по кожата ми перманентно. И по белезите ми ще отброявам от колко време ми липсва усмивката ти. И ще искам чашата ми да е без дъно, да пресипя малко от рома ти в сегашно време, за да си ми днес безкраен. Но ще си остана с лъжичка, пълна с безтебие, и

10.11.2013 г.



Дори човешката злоба си има граници. Но понякога те обхващат нечовешки територии.


8.11.2013 г.

порочен цикъл.



Чаках мъката да ме разболее, но така и не се получи. Караше ме да се чувствам по - жива от всякога. Болеше ме и не аз бях тази, която се разпадаше, а напротив - всичко около мен. Бях толкова здраво вкопчена в горчивите жилките на живота, че отчаянието ми се присмиваше на жалките ми опити да се измъкна от този порочен цикъл.
Винаги съм знаела, че съществувам, за да изплатя минали грешки, но чии всъщност бяха те? На предишния собственик на душата ми или може би на собственика на Вселената като цяло? Може би негова е грешката, че се е опитал да създаде нещо тъй самоунищожително, преплетено от X и Y хромозоми. И гените, които се предават още от създаването на света, бяха толкова здрави, че оцеляваха, преживявайки две световни войни, и апокалипсиса на още стотици хиляди нещастия. Те бяха като вирус, захванал се за приемника на нашето парадоксално съществуване и странното е, че заедно съществуваха напълно симбиозно.
Когато се родих, никой не ме беше предупредил, че може да бъда потенциален носител на този вирус и че ще трябва да се боря с него цял живот, опитвайки се да го изхвърля от тялото си. Всички бяха сключили мълчаливо споразумение, че е безсмислено да се търси лек за тази болест. И че всеки е оставен сам да изгради имунитет. Стигнах до извода, че още оттогава съществува това разделение и отчуждение, чистият егоизъм, разяждащ човека. Киселина в най - концентрираната й форма. Имунитет всъщност нямаше, всеки беше покварен. А аз бях поредната съставка от целия този буламач на пълни абсурди.
И ето ме - чакам да бъда поразена от инфекцията на болката, но обратно на очакванията ми, тя е единственото, което ме крепи. Единствената сигурност, че все още съм жива след дълбочината на белезите ми от миналото.

6.11.2013 г.

небето и ти.



Защото небето е ничия земя. 
Затова сея мислите си нощем и ги жъна през деня. 
Защото небето няма хоризонт. 
Затова се скитам сред звездите на лудостта.
Защото небето е контрастно. 
Затова откроявам лъжите сред страстта.
Защото небето е приют за облаци. 
Затова оставям сълзите си в дъжда.
Защото небето е северно сияние. 
Затова обичам да мъждея в студа.
Защото небето е безмерна единица. 
Затова често бъркам мярата на любовта.
Защото небето няма граници и площ. 
Затова се оставям на твоята съдба.
Защото небето е куполът на твоя образ.
Затова съм влюбена в храма на нощта.
Защото небето е недостижимо.
Затова не искам да знам коя е твоята земя.

липсваш ми константно.



А липсата ти,
когато си до мен,
притъпява дори
най - острите ми опити
за безразличие.
И константно 
се разбивам на парчета.

3.11.2013 г.

like crazy.




Надявам се, че ме сънуваш, както аз те сънувам. 
Надявам се да си ме припомняш така, както аз се опитвам да те забравя.
Надявам се да ти горчи от спомени, събуждайки се сутрин. И да те боли глава от премълчани думи.
Надявам се, по пиянски да триеш номер ми. И да пращаш празни смс-и по погрешка.
Надявам се да се съсипваш, палейки поредната си цигара, заради мен. 
Надявам се, че ставаш по среднощ, мислейки си колко ти липсвам. И тайно слушаш нашата песен.
Надявам се да се проклинаш заради това, че си глупак.
Надявам се, че думите ти не достигат, защото си безсилен пред празнотата в себе си.
Надявам се да те боли, отпивайки поредната си глътка въздух.
Надявам се, че поне мъничко се мразиш.
Надявам се да съжаляваш, че ме остави с тези празни надежди.

13.10.2013 г.

времето в нас.




на Стела.



Мислите ми пориозно те пропускат през мен и ерозията на отсъствието ти ме руши ... До оголване. Гравитацията на очите ти разстройва магнитното поле на разума ми. Вертикалните движения на гласа ти някак си винаги успяват да стигнат до ядрото на уязвимостта ми. Погледът ти пропада като водопад по меандрите на моите черти, а издишам ли от очакване, северното ти сияние започва да играе по йоносферата на интимността ми. Мусонните ти настроения връхлитат залива на безразличието ми и ми оставаш само топъл дъжд от надежди. Обичам момчешката ти арогантност, потъваща в разлома ми, и бризовете на дъха ти да ме гъделичкат. Сънената ти усмивка рано сутрин предизвиква температурна инверсия в котловините на сърцето ми. Студеният фронт  на думите ти, в циклона на редките ни кавги, винаги обгръща топлината на неотстъпчивостта ми. Как е възможно ръцете ти толкова добре да очертават орографските линии на тялото ми? А стигнеш ли до Марианската падина, ме караш да треперя от удоволствие. Не спирай да се вливаш в същността ми, да разливаш щастие по долината на живота ми, да наводняваш мечтите ми със сбъднатост. Само не ме пресушавай. Стига ми една Сахара в сърцето. 

30.09.2013 г.

now is good.



аз съм влакът с всичките стари вагони, а ти си релсите. 
май винаги си бил.
май винаги си бил моят път. 
с всичките му разклонения. 
не спирай да ме следваш.
да ме догонваш.
и да ме очакваш 
на следващата спирка.
обичам праволинейността ти
и авариите ти едновременно.
страх ме е само, че краят ти
ме приближава.

15.09.2013 г.

в полунощ.



Танцува ми се, когато съм самотна.
Полунощен джаз от стария грамофон на баба. Плочата е счупена на две и сама си тананикам. Със затворени очи почти усещам дъха ти по голото ми рамо. И вечното ти желание малко по - надолу.
Танцувам суинг с поредната чаша от любимото ти уиски. Вкусът му се разлива почти толкова парещо по тялото ми, колкото и целувките ти, от онези в късните следобеди. Краката ми не спират, едното токче ми се счупи. Стъпвам боса по плочките, стъпвам боса по гърдите ти, толкова ми е студено. Кичури коса полепват по врата ми. Краката ми не спират, сърцето ми не спира. Пустото сърце. Къде се дянаха цигарите? Всичките ли ги изпуших?
Танцувам танго с поредната чаша от любимото ти "Сбогом". Надигам се на пръсти и пак не те достигам. Брадичката нагоре, гърбът - като струна. Обичаше да свириш върху мен. Въпреки всичките грешни ноти в главата ти. Мелодията все още е запазена под ключицата ми.
Танцува ми се, когато съм самотна.
Самотна бях и когато танцувах с теб.

5.09.2013 г.

научи се.



Научи се да не се препъваш в тъмното. И да не броиш звезди. Молитви с отворени очи да шепнеш, да спираш дъха си от безверие. 
Научи се да пиеш кафето си горчиво. Захарта изсипвай зад гърба си. Миналото по - лесно се преглъща подсладено.
Научи се да гледаш срещу слънцето с широко отворени очи. Блясъкът заслепява за кратко. Колкото повече премрежваш поглед, толкова повече истини скриваш от себе си.
Научи се да разпознаваш времето. Да знаеш кога е безсмислено да вървиш срещу вятъра. И кога е прекалено студено за усмивки.
Научи се да не оставяш вратата си притворена. Както и надеждите. Отвори ги широко. Нека духовете на страха те навестят. Приземяващо е.
Научи се да отброяваш грешките си в такт. Съчини си песен. А после цял албум. И не забравяй за бутона Replay. 
Научи се да ме забравяш. Или може би това вече си го направил.

3.09.2013 г.

Надежда-Север.



Реди се на опашка, скъпи. Билетите за влюбения ми поглед са безплатни. Не се сърди, ако изпуснеш влака. В чакалнята има машина за кафе.. и за безсмислени въздишки. Вземи си книга, вестник или може би Maxim от `96-та. (За да скриваш учудения си поглед, когато разбереш, че експреса има закъснение цели 17 години.. и няколко месеца отгоре) Или да убиваш скуката от редовното ми мълчание. Разписания няма. Объркан ли си вече? Поседни, пази си силите. Веднъж качиш ли се, не си мисли, че лесно ще намериш място. Купетата са пълни с тъмни сенки, тоалетни няма. Гледай да не се подхлъзнеш на нечия помия. Няма да се смея, усмивките ми чакат на последната спирка, Надежда-Север. Не носи багаж, и без това пътуването ще е кратко. А и се съмнявам, че би могъл да стоиш дълго прав и да не паднеш. Имам резки завои. Не повдигай вежди, само не и това. Няма начин да успееш да ме разгадаеш. Ако сега съм ти лабиринт, хвани влака с прикачване, слез на междинната ми спирка, изчакай едно минало време, докато си сменя локомотива, и се качи отново. Защо се връщаме назад? Напред не ми е лесно, скъпи. Железницата ми никога не е ремонтирана. Крадена съм много пъти. Ще клати много, ще е шумно, има повече тунели, а няма осветление, смисъл има ли? Ще ти писне и ще слезеш преждевременно. Откъде съм толкова сигурна? Сам разбери. На билета е написано с червено *НЕ ОБИЧАМ* , но всеки тайно пали цигарата на заблуждението вътре.
Качи се, скъпи, влакът ми ще те изчака. Както винаги.

29.08.2013 г.

новолуние.



Голотата е най- красивата истина.
Разголи ми се.
И нека този път лицето ти остане в сянка.
Новолуние.
Само очертания и топла кожа.
Събличай бавно, времето с теб ми е константно.
Нямам нуждата да виждам как отразяват се в очите ти падащи звезди.
Мълчанието ти е порно за душата ми.
Пулсът ти ми шепне неизказани желания.
Миналото ти ме кара до оргазъм.
А после нетърпеливи въздишки.


Остави ме, не бързай.
Нека сама се съблека.

19.08.2013 г.

лимит до небето.



Лек допир. Тя веднага отдръпна ръката си. Малкото ми пръстче усети нещо студено и влажно. С крайчеца на окото си погледнах към нея .. В салона беше сближаващо тъмно. Екрана пред нас светеше монотонно, подчертавайки мрачните ъгли на очите й. Тя се обърна леко към мен и аз веднага се сниших. Седалката беше затоплена .. мразех затоплени седалки. Тя направи гримаса в опит да овладее обърканите си черти, но вместо това сбърченото й носле ме накара да се усмихна. Сподави поредната си въздишка и съсредоточено загледа напред, изопвайки жили, а аз не спирах да премигвам неразбиращо. Времето се нижеше по - бавно от дъха ми, бях почти замрял в опит да усетя някакво раздвижване.
Огледах се. Залата беше пълна. Всеки потъваше в своите драми. Каква ли беше нейната? Косата й беше боядисана. Лъжех ли се или това бяха червени отенъци? Мамка му, защо трябваше да е толкова тъмно?! От време на време поглеждах към екрана, заблуждавайки се, че виждам познати черти в главната героиня. Усмихнати очи и нежни скули. А този цвят на устните ...
За миг тя се раздвижи. Веднага се сковах. Обърна се към мен, гърдите й нервно започнаха да се повдигат от внезапната промяна в налягането на кръвоносната й система, опита се да прочисти гърлото си, изграчи нещо неразбираемо и се отказа. Усетих внезапен прилив на задушаващо желание да я прегърна.
Спомени от началото на лятото. Юнска вечер и падащи звезди. Не тя, а душата й ме гледа. "Три месеца са лимитът да стигнеш до небето, знаеш ли?" - ми говори тя с глас, с който разстройва струните на спокойствието ми. "Самотно е да пътуваш нагоре с насила купен билет." Тогава не я разбрах. "Гледай да ме чакаш в края на лятото... Знаеш ли, мама няма да има кой да я чака." Потъвам в земята от недоумение и вече започвам да отброявам дните до края.
А майка й не се ли снимаше в биографичен филм?

3.08.2013 г.

в оковите на времето.



О, любими, нека бъда като времето. Да спре да ме боли със скоростта на кратките ни мигове заедно. Да забравя самотните нощи с бързината на секундната стрелка. И нека часовникът на нашите усмивки да спре точно в полунощ. А целувките ми да се нижат нежно като плахото настъпване на здрача, поемайки от горчиво - сладкия му вкус.
О, любими, нека любовта ни да замръзне под леда на вечността. И сълзите ми като снежинки нека се разтапят върху топлата ти кожа, а смехът ми да лети като падащи листа в късна есен. Люби ме бавно, както бавно си тръгвам всеки път от теб. С болка. Гледай ме със страст, ненавиждай ме със страст, обичай ме със страст.
О, любими, нека годините на раздяла да бъдат най - дългото разстояние между нас. И нека повече нищо не ни разделя. Бъди моето време, нека съм зависима от теб. Тихо, но здраво ще се вкопча в твоите мечти, както пролетта се вкопчва здраво в преродената земя. И нека направя всичките реалност.
О, любими, нека спрем да бъдем в оковите на времето. Тежат ми прекалено много. Нека това чакане да е за последно. Последният удар на камбаната е скоро, последният удар на сърцето ми...

27.05.2013 г.

недовършен портрет.




Усещах присъствието й най - вече, когато я нямаше. Недопитото кафе рано сутрин - вечната й надпревара с времето. Малкият червен отпечатък по чашата, който ми напомняше колко черешово вкусни бяха устните й. Ароматът на средиземноморски бриз, когато прекосявах коридора - парфюмът й напомняше късните (закъснелите?) прегръдки в малките часове на нощта.. И тихите въздишки, затворени в музикалната кутия на нощното й шкафче. Прозорецът й винаги беше отворен, малък навик от детството - обичаше да си представя как страховете й изчезват зад хоризонта, малко след здрача. Силуетът й пред огледалото - недовършеният портрет на почти залязваща звезда. Обичах да я гледам. Обичах да я обожавам. Как небрежно връзваше косата си с молив. И малките лунички по нослето. Снимките от морето. Тя и почти пясъчно бледото й тяло. А за контраст искрящата й усмивка. Любимата й книга с последните губещи се страници. Тя ги знаеше наизуст и без това. Мокрите стъпки на плочките в банята. Обичаше да създава нови мечти във ваната малко преди полунощ. И да пие бяло вино. Тиганът още беше мръсен, мразеше да мие тигани. Напук на цялата й подреденост и дисциплина. Любимият й кактус беше бодлив, колкото бяха и думите й, когато беше тъжна. Обичаше да пее, пееше дори без глас, докато спи. Тя беше най - красивата мелодия. А очите й ..  Завивките в леглото задържаха топлината й повече, отколкото аз бях успявал някога. Животът й пускаше  дебели корени около мен и ме обвиваше с приятната плътност на съществуването й, тъпа болка до парализа. Усещам присъствието й вече, когато я няма. А най - лошото е, че още съм парализиран.

7.03.2013 г.

парадоксална пропорция.



Няма пълно щастие. Винаги е примесено с частица от скритите ти страхове, които  са толкова заровени в навиците ти, че дори да изплуват на повърхността, отдавна вече ще са оставили своите следи върху теб. А ти ще ги оставяш върху някой друг.
Няма пълно щастие. Само посредствено. Достатъчно, колкото да не имигрираш завинаги в собствения си свят от недомлъвки. Винаги я има тази граница, която те опарва по премълчаното и преглътнатото, изгаря ги и ги превръща в прах. С малката подробност, че след това замита прахта в краката ти.
Няма пълно щастие. Само последствено .. в отношение 3:1. Три пъти страдаш, като във винаги кратката пауза между аналогично следващото трио, има един период на стихване на вълните и сваляне на платната. Като затишие пред буря. Кратко слънце и последствено въздишане.
Няма пълно щастие. Винаги ще се намери някой, който да бръкне в кесията ти и да ти го открадне. Или пък ще се намери друг, който да има по - голяма кесия от твоята.
Няма пълно щастие. Докато навиеш изморените си механизми, за да го почувстваш с цялото си същество, то се поврежда. Все някое винтче има нужда от затягане, все някоя джаджа е ръждясала, все някой бутон отказва да работи. И всичко трябва да започне отначало.
Има пълно щастие в момента, точно в този толкова кратък момент, в който се освобождаваме от тъгата. Секунден миг на отпускане, точно след цялото стискане на зъби и цялото преглъщане на сълзи. Като ток, който светкавично преминава през теб, за да може всяка частица от теб да се отърси от цялото напрежение. Ниско съпротивление, което те кара повече и повече да го изживееш. Като антитяло, с което първоначално се съпротивляваш, но с което после свикваш. И в този кратък момент разбираш, че тази парадоксална пропорция между щастието и нещастието е напълно уравновесена.

18.02.2013 г.

17% сълзи.



Усещам се без дъно. Не исках да оставям всичките си излъгани усмивки на гласовата поща, и знам, че загрижеността ти е извън обхват, но едва ли ще намеря смисъл да се свържа с оператора и да му разкажа какви са ми проблемите.
Усещам се без дъно. Отпивам отново от горчилката в полунощната ми чаша, толкова горчиво, толкова познато, че вече привикнах с вкуса.. Миналото ми е настояще, а бъдещето ще оставя на изчакване. Минутите на щастие ми свършиха, сега си плащам с взети назаем спомени, с лихва от 17% сълзи.
Усещам се без дъно. Гледам се през прозиращото огледало на откровено осъждащите ти очи. И падам, и падам, и падам. И ти ме гледаш. Отражението ми в погледа ти се отдалечава прекалено бързо. Прекалено скоро. Прекалено ме боли.
Усещам се без дъно. Сигналът "свободно"  ме докарва до клаустрофобия. Свободата ме ограничава. Паникьосвам се да натисна червената слушалка. И да продължа напред.

10.02.2013 г.

this empty love.



Мига преди да затворя очи, открадни истината от далечния ми поглед. 
Страдам от мазохистично удоволствие. И от двойнствен живот.
Мига преди да затворя очи, ме накарай да изтрия миналото от устните си.
Думите сочат към теб, мислите - някъде другаде..
Мига преди да затворя очи, хвани отдавна изстиналите ми ръце.
Всичките ти прегръдки няма да бъдат достатъчни, за да ме стоплят.
Мига преди да затворя очи, запомни цвета на заблудената ми кожа.
Че допира ти е страстен трепет на паралелно разстояние, си представя.
Мига преди да затворя очи, се предай на моя хаос.
Потънах в черна дупка, която се превърна в пътя на живота ми.
Мига преди да затворя очи, ме остави да потъна.
Отдавна забравих какво беше да бъда себе си.



3.01.2013 г.

confession words.



Думите убиват. 

Нали знаеш, когато си признаеш, част от теб остава празна. Освобождаваш чувството чрез думи. Оставаш го на вятъра да го отнесе. И вече няма какво да те задържа. И в теб е като след дъжд. Отмито, останала е само калта.
Думите тежат.

Нали знаеш, когато си признаеш, е все едно да оставиш товара си на друг. Сърцето ти се е уморило да го носи и сега тежестта се опира в нечия друга душа. Не е ли егоистично? И вече можеш да си тръгнеш. Няма какво да те задържа. Няма какво да ти тежи.

Думите са несигурност. 

Нали знаеш, когато си признаеш, е все едно да започнеш отначало. С всичките страхове и с всичките илюзии. Тъкмо си започнал да се чувстваш сигурен в това изгодно положение на недомлъвки и идват думите, които срутват всичко. И трябва да започнеш да строиш наново - и надежди, и сигурност, и отчаяние.

Думите са болка.

Нали знаеш, когато си признаеш със затворени очи, няма да се нараниш. Поне за няколко кратки въздишки. Погледът ти е проводник за истината. Затова отвориш ли ги - бъди готов да задържиш сълзите си. Не показвай, че предпочиташ да живееш със заблудата си.

Нали знаеш, че с признанията никак не ми върви? Особено когато трябва да използвам думи.