30.04.2011 г.

Satellite Heart.



- Защо точно тя?  Тя дори красива не е ...
  Той я погледна безизразно. Въпросът й не го учуди. Знаеше как да й отговори, но просто не му се искаше... Щом сама не можеше да разбере, едва ли нещо щеше да се промени, дори да й го каже.
- Защо питаш? - това вече го интересуваше.
- Интересно ми е. Преди една година щеше да й се изсмееш в лицето, да я подминеш и след пет минути да я забравиш. Ти не си такъв. Тя не е за теб. Ха, изненадващо е как момиче като нея не си знае мястото.
 Той повдигна вежди. За части от секундата в главата му изникнаха всички псувни на този свят. Очите му станаха мрачни. Но после се усмихна и каза мило:
- Радвам се, че те познавам.
- И какво толкова те зарадва?
- Фактът, че заради хора като теб осъзнах от какво наистина се нуждая.
 Тя се огледа. Бяха спрели на една малка и тиха уличка. Здрачаваше се и жилищните блокове пускаха студени сенки. Беше средата на октомври. Зеленината отдавна си беше казала сбогом с топлите дни, вятърът се поздравяваше с пожълтелите листа, на слънцето му беше доскучало и вече за все по кратко се показваше на синия небосвод. Той се беше облегнал на една ограда, скръстил ръце пред гърдите си. Тя стискаше юмруци.
 От какво толкова се нуждаеше той? Имаше си всичко - влияние, пари, добро семейство, е.. под добро семейство се имаше на предвид богато семейство. Просто една усмивка от негова страна и всички му се кланяха, независимо от пола. Можеше да има всяка. Включително и нея. Сега, пред него, беше готова да се хвърли в обятията му. Но просто стоеше мълчаливо, вперила поглед в очите му.. Ала не за дълго. Опасяваше се, че той ще разгадае мислите й. Сведе очи и бузите й поруменяха.
 Обичаше го. Както никога не бе обичала друг.
- Нищо не разбираш! - изведнъж се развика тя.
- Така ли?  Аз ли съм този, който не разбира? Май обърнахме страните.
 Тя рухна, започна да плаче и заудря гърдите му с юмруци.
- Господи, защо плачеш? - уплашен, той я хвана за раменете и леко я разтресе. - Спокойно! Добре де, извинявай. Каквото и да съм направил.
- Задръж си извиненията! Какво още се занимаваш с мен, по дяволите?! Махай се! - тя яростно търкаше очите си.
- Не мога да те оставя в това състояние сама!
- Та ти вече го направи, идиот такъв! Още когато се влюби в нея! Не помниш ли, ние бяхме най - добри приятели. Или това е било толкова отдавна в миналото ти, че не си струва и да го помниш. Разкарай се! Не мога да те гледам, противен си ми!
 Трябваше да го остави, сега намери силите и трябваше да го направи. Но когато той пусна раменете й, тя се уплаши. Той я гледаше примирено. Не искаше да се кара повече с нея. Знаеше, че я беше наранил. И не можеше да си го прости. Искаше да си останат приятели, но ако останеше до нея, щеше да продължи да я наранява. Но защо ли?
- Тя е прекрасна, - тихо започна той. - знае всичките мои противни и вонящи страни, но все пак ме гледа с най - голямата си обгръщаща любов. Знае какво ще кажа само като се взре в очите ми. Допълва ме. Прави ме по - добър. Колкото и егоистично да звучи, не мога да я оставя. Съжалявам, наистина.
 Тя не можеше повече да издържи. Разбра, че това е загубена кауза. Разтрепери се, дишаше забързано и се строполи на земята. Виждаше черни точки пред очите си. Само след няколко мига загуби съзнание.
Той се развика за помощ. Взе я в ръце и се затича към първата оживена улица. Извика една жена да се обади на първа помощ.
След 20 минути вече беше в болницата. Той трябваше да остане в чакалнята, докато разберат проблема. Не знаеше какво да мисли. Имаше чувството, че всичко в него се тресе и ще изригне. Така беше в продължение на 1 час. Изведнъж докторът се появи и отиде при него.
- Вие ли сте човекът, който й помогна?
- Да, аз съм най - добрият и приятел ... Но, докторе, кажете ми какво й е!
Докторът гледаше със съчувствие в очите му. Когато отвори уста, нещо се преобърна вътре в него. „Господи, помогни на момчето да се справи.“
- Тя е болна от левкемия. Последен стадий. Болестта е поразила почти всичко в нея. Невъзможно е да се оправи. остава й може би месец живот. Когато е припаднала, най - вероятно е била подложена на силен психически натиск. На този етап всичко може да я порази. Дори емоциите. Стабилизираме положението й, но се опасявам, че до края ще трябва да остане в болницата под наблюдение.
За миг замълча, опитвайки се да намери думи, с които да успокои стоящия пред него.
- Тя .. ще умре? - очите му се насълзиха. Чувстваше, че цялото му същество излъчва болка.
- Съжалявам. Ако искате може да я посетите, в момента е будна. Но бъдете внимателен. - Това бяха последните думи на доктора. След това той се обърна и влезе в някаква стая.
А Той стоеше празен в коридора. Само виновни мисли преминаваха през него. „Защо не ми каза, глупачето ми?! Защо не ми каза? Никога нямаше да те оставя, за Бога! Какво направих... Убих я!“ Не можеше да сдържи сълзите си.
След около половин час се съвзе, колкото да отиде при нея. Щеше да бъде страшно. Застана пред вратата на стаята й, и задиша дълбоко. Когато влезе, тя седеше в леглото си и играеше на на телефона си.
Не го погледна, но знаеше, че е той.
- Не се сърди, че не ти казах.
- За кое не си ми казала? - бучката в гърлото му разтреперваше гласа му.
- Че ще умра. - Когато произнесе последната дума, тя го погледна и се усмихна. - Това нямаше да промени нищо.
Той не можа да повярва на думите й, на изражението й! Какво примирение ... Защо не искаше да се бори? Защо не плачеше, защо не го умоляваше да остане при нея до последния й миг.
- Трябва да се връщаш при нея. - Сви устни тя, и отново започна да играе на телефона си.
- Не може ли да остана още малко?
- И какво ще правиш? При мен има само смърт.
- Ще те обичам.
 Той седна до нея и заплака на рамото й.

3 коментара:

  1. ох майко мила божия .. как ама то ама .. ЛООООЛ ;хх Тъпи оптимистични краища D:

    ОтговорИзтриване
  2. Леле, настръхнах...много е добро

    ОтговорИзтриване

Oh, but think twice, that`s my only advice. :)