18.12.2010 г.

scared.




Неустремено бягайки с всичките си сили, тя се оглеждаше около себе си .. Задъхано проклинаше всеки камък, който й взимаше равновесието. Чорлавите й червени къдрици се развяваха около лицето й, коварно опитвайки се да направят всичко възможно, за да я спрат. Но тя напрягаше все повече и повече всяка малка частичка от тялото си, за да продължи да бяга.. Мразеше се, за дето позволяваше слабостта да я обладае - сълзите й предателски заблестяха в сърцевината на очите й. По дяволите! Отвращаваше се от самото си съществуване .. Толкова усилия бе вложила в това, да изгради живота си, така че после да не съжалява, да гледа назад и да си спомня с усмивка на лице.. и какво сега? Защо бягаше от всичко това? От щастието си? Имаше супер добри приятели, които биха скочили пред влак за нея, страхотни родители, които я научиха да бъде човек, равноправен и морален. В живота си често й се случваше да пропада, да изнемощява, да си кажа „Не мога повече“, но някак си винаги успяваше да намери сили да се справи с всичко, да продължи напред, да погледне в друга перспектива и да разбере с какво е сгрешила. Но сега свиваше опашка като малко изплашено кутре. Мразеше се, за Бога! Уязвима до ядрата на клетките й.

Сега в историята трябваше някой да я спаси, който да поеме тежестта от раменете й, да й помогне да стъпи на крака .. Тя се оглеждаше .. Незнайният път беше нейното спасение.

1 коментар:

Oh, but think twice, that`s my only advice. :)