28.06.2010 г.

Затвори очи



Слънцето се пронизваше между натежалите рамене на планината. Оранжевите облаци образуваха ореол около горящата сфера и се изливаха в небето като захарен памук. Наблизо се чуваше старата мелодия на уличния трубадур. Все така последната му обиколка беше около старата, опустяла гара. От там минаваха само от време на време пътнически влакове, които качваха по някой пътник, незнаещ на къде отива и търсещ себе си някъде другаде. Здрачаваше се. Повеите на есенния вятър разлюляваха сломените липи, дали вече своя плод, раздухваха опадалите листа и ги сграбчваха в своя тъжен танц. Студенината вече се притискаше до закоравялата земя, изсъхнала и уморена. Релсите, ръждясали от непокорните ръце на времето, се извиваха надолу към масивите на планината, сякаш се врязваха в нея. Въздухът се насипваше вече престарял и натежал, носеше мириса на приближаващата буря.
Тя стоеше там, на гарата, неподвижно. Вятърът развяваше косите пред очите й, те се шибаха в лицето й, закриваха погледа й, както закриваха и мислите й.. Чакаше .. В ръцете си държеше своите спомени, и малко чужди .. Друг багаж не й трябваше. Мили, ведри, щастливи спомени.. от това имаше нужда.
Заслуша се в познатата мелодия .. Още един спомен. Усмихна се на себе си, спомняйки си как преди така наивно си мислеше, че тази песен никога не би звучала за нея.. Че тази песен е за онези хора.
Какво се случи? Кога и тя стана част от онези хора? Кога и тя стана човек ?
Затвори очи, сякаш въздуха щеше да прояде съзнанието й, ако бяха отворени. Имаше чувството, че целия свят я сочи с пръст, че е в центъра на най - ужасния си кошмар. Беше се качила на въртележка и този свят й се въртеше, замайваше я, пречупваше я.
Тя клекна и опря глава на коленете си. Спомняше си ..
“Онази чаровна усмивка, която той й подари в онзи съвсем съвсем първи ден .. Нещо се случи тогава .. Тя не беше същата.
Тя му даде най - скъпото си.. Нали това се правеше, когато обичаш някого .. Даваш му това без което не би могъл да живееш и черпиш сили за живот от това, че си се отдал напълно ..
Сърцето й .. Сърцето му .. Размяна на животи .. Зависими един от друг .. Обладани един от друг .. Търсещи се един друг и намиращи се постоянно ..
Но защо .. ааам ..
Той просто си отиде .. Взе сърцето си и си тръгна .. Обърна се назад, дари й последната си усмивка, загледа се в нея, сякаш й казваше с поглед, че е прекрасна и никога няма да я забрави .. После и сълзата си й подари ..
Не й каза нищо .. Излишно беше .. Замисли се дали да не й остави сърцето си, но после се обърна и замина надалеч ..“
Тя отвори очите си и се изправи, заплака .. Живота й замина .. Сега нямаше нито своя, нито неговия .. Изпита беше за света .. Чакаше ..
Чакаше своя влак .. Да замине надалеч .. да се намери ..
Но тези спомени й причиняваха болка, бяха й вече ненужни .. Тя ги захвърли и обгърна тялото си с ръце.. Беше студено .. Всичко я пропъждаше да се махне .. времето, песента на трубадура..

Едно листо падна в краката й. Тя се наведе и го взе .. Започна да го разглежда, беше изсъхнало, вече нямаше и капка живот в него ..
От към планината се чу пътническия влак. Той изсвири и спирачките заскърцаха. Тя погледна натам, въздъхна дълбоко, погледна отново към листото .. и го смачка в ръцете си .. То се начупи .. така както се беше счупило и сърцето й .. Тя пусна парченцата на вятъра и той ги разнесе назад зад нея ..

Обърна се и ги загледа, но влакът отново изсвири. Тя погледна към него, но разбра, че никога няма да продължи напред.. парчетата от сърцето й си оставаха зад нея .. в миналото й ..

Скочи на релсите и последния спомен, който се вкопчи в съзнанието й беше как той й беше прошепнал веднъж: “Затвори очи, за да видиш любовта ми“
Тя ги затвори и видя .. Но вече беше късно .. Тъмнината я обгърна завинаги.

23.06.2010 г.

Истински завинаги



- Какво търсиш тук? - попита изненадано и объркано той. /Скри се в сянката./
- Аам .. ами, просто исках .. - тя го погледна с този нежен поглед, създаден сякаш само за него. - Исках да видя, че си истински.
Той се взираше в нея някак си далечно. Сякаш потъна в дълбокия й поглед, опитващ се да достигне дъното. Преплува цял океан и накрая опря до нейната душа.
- Е, това съм аз! Това ли очакваше да видиш? - Той не можеше да повярва на очите си! На сърцето си .. Живота му се стори сън, а сега се пробуждаше и пред него бе изправена голата й душа - така чиста и светла, така невинна и крехка. Тя пое към него, но той се отдръпна. Страх го беше .. Страх го беше, че тя няма да го хареса, че ше го съзре. Той пристъпи назад .. сянката ставаше все по - дебела.
- Това си ти! - усмивка. - Винаги съм си те представяла такъв.. Но не си ли щастлив? - усмивката помръкна. - Аз мислех, че ..
Той се стъписа .. Какво говореше тя?! Та той беше на седмото небе! Не го ли разбираше? Не го ли виждаше? Защо тя спря да се усмихва? Беше толкова прекрасна!
- Извинявай, не искам да скърбиш заради мен! - Продължаваше да се отдръпва..
- Но защо .. - Тя протегна ръка. Искаше да го спре.
- Толкова си красива! Моля те, постой още малко така. Прелестна си на лунна светлина!
Тя се обърка. Защо бягаше от нея? Защо се криеше в тъмнината? Единственото, което искаше, е да го види!
Кап - кап .. Две тежки сълзи се изляха от очите й. Тя сведе поглед, обърна се настрани, не искаше той да я види.
- Защо плачеш? - очите му зашариха напразно в пространството. Какво беше направил сега? С какво я натъжи? Сърцето му запулсира - тя се разрида! “Какво да правя? Какво да правя? Как да й помогна?“
Една ръка се протегна от тъмнината, поколеба се малко, после нежно, много нежно погали бузата й, обърна лицето й към него.
- Не плачи! Недей! - Той й се усмихваше. Държеше лицето й в ръцете си, това ангелско лице. Беше красива! Душата му .. тойй реши да излезе. Вече не го беше страх. Ето го! Луната го гледаше..
- Ти си щастлив! - сякаш благословия прошепваше тя. Очите й се радваха.
Две голи души.
- Исках да те видя, че си истински.. Видях те, а сега ще ми дадеш ли да повярвам?
- Давам ти всичко! - обещание.
Тя протегна ръцете си. Притисна душата си в неговата. Такова приятно усещане. Пълнота. Цялост. Той се просълзи. Това видя в началото. Сега го повярва.
Една душа.
Всичко друго беше сън.
Луната ги отразяваше - “Завинаги“ ..

22.06.2010 г.

Мълчи .. Просто мълчи ..



Пенещите се води яростно се блъскаха в острите скали, сякаш щяха да ги помръднат. Не даваха вид, че някога щяха да се осмирят. Виновникът, който непрестанно ги ядосваше, беше северняшкият вятър, безмилостен за всичко около себе си. Жулеше повърхността на морето с оглушаващи немирни виелици и високи вълни се надпреварваха с него, кой пръв ще се разбие в ледения масив пред тях. Мирис на далечни спомени и мечти се носеше и морето сякаш ги изплюваше .. Бяха прекалено сладникави.. Черни кървища се стичаха и щипеха посрещащия ги бряг с напоената в тях сол. Крадешком оставяха мокри следи по отразяващия светлината пясък, който се молеше на луната за малко тишина. Искаше спокойствие, но не позволяваше на морската вода да се отдалечава. Желаеше я близо до себе си, придърпваше я по - близо, искаше да изтръпва и да усеща болката от стържещите го вълни, да се слее с яростта й, да свикне с нея, да погълне спомените и мечтите, да забрави всичко друго .. Да усети как спокойствието прониква и изпълва всичко. И само Луната да им изпраща повеи на тишината.
Мълчи .. Просто мълчи .. Прекалено красиво е! Не спирай да мълчиш..

12.06.2010 г.

Яна Кременска - Това безкрайно чакане на нещо...



Това безкрайно чакане на нещо,

чието име ти е неизвестно,

което като гвоздей се е вклещило

в ранимата повърхност на сърцето ти.

Това очакване, добило мирисът

на възгорчив пелин, набран по мръкнало,

добило топлата ръжда на ирисите ти,

където самотата се е вмъкнала.

Това очакване, което натежало

пулсира в още топлите ти длани.

Долавя всички ултразвуци тялото ти

и жадно търси между тях послание.

И тая болка от копнеж за лято.

И тая блъсканица на душата,

невярващите думи за която

превръщат се в болезнено отпращане.

Това очакване на нещо, от което

в косата ти полазват ситни тръпки...

Във паяче превърнато сърцето

душата ти със лунна нишка кърпи.


Яна Кременска е врачанска поетеса. (от моя град *happy*) Много ми харесват нейните произведения. Винаги настръхвам, когато ги чета. Днес случайно попаднах на това стихотворение и много ми въздейства. Надявам се и на вас да ви допадне :)
http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=284&LangID=1 Ето и още нейни неща.

8.06.2010 г.

Лъч светлина



Тя изкрещя, изкрещя с всичката си сила .. Не тя, а душата й крещеше. Един пронизителен, заглушаващ, неизбежен, отчаян вик .. Отчаян зов .. Зовът на малкото, скрито в душата гласче. Сега се надигаше стремително нагоре, набираше скорост. Нищо не можеше вече да го спре. От дълго време то се опираше уплашено в тесния ъгъл на двете студени и мрачни стени. Дълго време позволяваше да бъде притискано там. Отдавна беше захвърлено като стара забравена песен и мелодията й вече се беше протъркала. Отдавна беше ненужно никому. То, свило се на топка и обвило коленете си с ръце, беше забравило своите думи, беше забравило своите мечти.. Но чакаше там, в ъгъла, някой да му подаде ръка и да му припомни как се усмихваше. Много дълго чакане.

Защо? Защо никой не идваше? Защо всичко си отиваше? Спомените, мечтите, усмивките? Беше гадно, наистина гадно .. Не трябваше да става така. Трябваше .. какво трябваше? На какво се надяваше? Нима беше прекалено наивно, за да очаква нещо? Нима беше толкова трудно.. толкова самотно? Това не можеше да бъде реалността, не трябваше .. Прекарено страшно беше!

Защо беше уплашено? От какво се страхуваше?
Защото нещо бе почукало на вратата, нещо непознато.. Нещо, което го беше стреснало, което го беше накарало да забрави всичко - това беше времето, времето, наметнато с дълго наметало - самотата.
С А М О Т А .
Страшна работа. Тя влезе в душата на момичето и остана на гости за дълго време.

Сега .. Сега е твърде тъмно, твърде мътно.. Тя не знае какво да прави .. От толкова време тази болест я измъчваше, хранеше се с душата й, изтискваше всичките й сили, издухваше съзнанието й и на негово място оставаше недоумението, незнанието и неразбирането.

Твърде много време се мина, а тя все още е сама.. Толкова сама, че вече й се крещи. И ето я сега - седи на колене пред своето настояще, вплела ръцете си една в друга.. И взира се в своето настояще, което малко по малко се отдръпва, за да направи път на очакващото бъдеще.

Лъч С В Е Т Л И Н А..

Протяга ръцете си през далечното прозорче .. Има надежда .. ТОЙ й се усмихва.

Думите набъбват в душата й, гласчето вече не изпитва страх. Спомените се утаяват, всичко става ясно..

- Не си сама.. - й рече той.