26.12.2010 г.

предсказание.




„Болезнено далече си. И още сто години сигурно ще обръщам назад съществуването си, опитвайки се да разоблича щастието си, да залостя усмивката в недрата на очарованието ти, да се науча да плувам сред безкрайното солено море от издишани за толкова кратко мигове, ще се взирам в неизживяните мечти, преминали през крехко прозрачното ми тяло, ще викам, ще страдам, ще забивам нокти в нощните си вопли, ще крещя за името ти неопетнено, чисто, свято, ще горя, ще тлея, ще гасна, ще се прераждам във вярата, изгубена сред свелия ти поглед, ще слушам, ще очаквам някъде някой увиснал ден да ми дари пролятата надежда, ще падам, ще се моля, ще проклинам гордостта си, ще погребвам достойнството си, ще остана грозно опетнено гола, ще отразявам огледално никаквата ми душа, ще треперя, ще притаявам дъх, ще беснея неочаквано разярена, ще пронизвам нечестната реалност, ще я накарам да се върне, да се промени.. Ще ослепея, ще изтръгна очите си безмилостно страстно, за да не мога да видя как користно се повлияваш на безнадеждното бъдеще и ме оставяш .. да загина .. така негеройски самотна..“

18.12.2010 г.

scared.




Неустремено бягайки с всичките си сили, тя се оглеждаше около себе си .. Задъхано проклинаше всеки камък, който й взимаше равновесието. Чорлавите й червени къдрици се развяваха около лицето й, коварно опитвайки се да направят всичко възможно, за да я спрат. Но тя напрягаше все повече и повече всяка малка частичка от тялото си, за да продължи да бяга.. Мразеше се, за дето позволяваше слабостта да я обладае - сълзите й предателски заблестяха в сърцевината на очите й. По дяволите! Отвращаваше се от самото си съществуване .. Толкова усилия бе вложила в това, да изгради живота си, така че после да не съжалява, да гледа назад и да си спомня с усмивка на лице.. и какво сега? Защо бягаше от всичко това? От щастието си? Имаше супер добри приятели, които биха скочили пред влак за нея, страхотни родители, които я научиха да бъде човек, равноправен и морален. В живота си често й се случваше да пропада, да изнемощява, да си кажа „Не мога повече“, но някак си винаги успяваше да намери сили да се справи с всичко, да продължи напред, да погледне в друга перспектива и да разбере с какво е сгрешила. Но сега свиваше опашка като малко изплашено кутре. Мразеше се, за Бога! Уязвима до ядрата на клетките й.

Сега в историята трябваше някой да я спаси, който да поеме тежестта от раменете й, да й помогне да стъпи на крака .. Тя се оглеждаше .. Незнайният път беше нейното спасение.

20.11.2010 г.

безмълвие ..




Винаги казваш „много съжалявам“ .. след всичките шибани грешки, които повтаряш отново и отново, след всичките нарушени обещания, казваш само и едно единствено „много съжалявам“ !? За каква ме имаш? За светица? За Бог? Нека те питам нещо - колко пъти бях до теб, когато всички други те презираха? Колко пъти плачех заедно с теб, когато другите се смееха? Колко пъти връщах надеждата ти към живота? Винаги можеше да разчиташ на мен .. аз вярвах в теб, вярвах, че има добро в теб, когато никой не го вярваше .. защото аз го виждах, съзрях го веднъж, после още веднъж и още веднъж .. Но защо .. защо се промени? Знам защо, защото искаше и ДРУГИТЕ да те харесат .. толкова силно искаше да им се харесаш, да им направиш впечатление, да им покажеш, че си готина откачалка, но трябваше ли да губиш човечността си, за да им го демонстрираш? Защо трябваше да се превръщаш в нещо друго? В нещо, което не си ти? Сега си гледаш кефа, еми добре, гледай си го, не искам да ти преча .. Само едно ще ти кажа - те все някога ще разберат истинското ти аз, ще разберат че не си тази повърхностна кучка, за която се представяш, ще открият слабото ти място, ще те наранят и ти ще се нуждаеш от приятел .. и ще искаш да се върнеш при мен.. И аз естествено ще те приема обратно, и отново ще ти простя всичко, макар и изобщо да не го заслужаваш. И знаеш ли защо? Защото доброто в теб е скрито някъде там .. някъде в теб, просто не го използваш ..

П.П. Един съвет - Господ винаги връща.. може да е след месеци, може и след години, но каквото правиш, ВИНАГИ ти се връща :)

оксиморони ..



не ми казвай обичам те.
не ми казвай, че ти липсвам.
не ми казвай, че се нуждаеш от мен.
не, не искам да знам.
не ме гледай така разтапящо.
не мълви името ми толкова опияняващо.
не ми казвай, че съм единствена.
не ми се усмихвай така мило.
не влизай в сънищата ми.
моля те, недей.
не ме карай да те искам безнадеждно.
не бъди глупаво пристрастяващ.
не мога да го понеса.
не споменавай, че си нищо.
не ми казвай, че никога няма да ме нараниш.
не ми обещавай, че няма да ме пуснеш.
не ме обеждавай, че съм красива.
не ми казвай винаги.
не ми казвай никога.
не ме разбирай.
не тъгувай, когато аз съм тъжна.
не се смей, когато съм щастлива.
не живей за мен.

не ме обичай, ако живота ми щеше да е по - неповторим без теб.
затова - обичай ме, имай нужда от мен, искай ме, радвай ме, замайвай ме, пощурявай ме, прави каквото искаш, просто ме обичай. . моля те .. не искам да бъда поправена, не искам да бъда намерена, просто искам да бъда обичана ..


13.11.2010 г.




Превъзходството на другите в сравнение с моята мижитурна персона е толкова огромно .. трябва да се боря за него, той ми е единствен..

6.10.2010 г.

mercury comet ..



Полъха на вятъра беше толкова приятен. Играеше си с косите ми, галеше нежно лицето ми, изпълваше ме с цялост.. Слънцето се надбягваше заедно с мен, като от време на време се скриваше зад някой баир или стрелваше лъчите си между клоните на дърветата, които ритмично оставаха назад . Изпращаха ме, махаха ми за сбогом, пееха ми непознато сладки песни. Сякаш всичко се радваше на моето щастие, заразно наивно и необятно.
Кометата ме водеше. Една кола ме изпревари. Отлетя напред и остави пепел и дим зад себе си. Аз не бързах, имах време. Достатъчно време, за да имам силите да оставя всичко минало. Знаех .. виждах, че ме чака нещо хубаво. Беше от онези усещания, като шесто чувство, но по - наситено .. Непоколебимост в несигурното утре. Дам, утре винаги беше несигурно, но в това му беше магията. Лесно е да се забравя, въпросът е дали искаш или те е страх, че може би без миналото си ще останеш празен .. Животът никога не е празен, винаги идва нещо, което да го запълни.
Вдишах дълбоко - новото ми бъдеще, новият ми път. Освобождаващо.
Той ме чака. Ще дойда, просто не бързам. Миналото е вече затворена книга, само настоящето ми е малко трудно да премина.

3.10.2010 г.

извинение



ти си ми всичко. усмивката. погледа. устните. съня. ръцете. сърцето. живота. въздуха. водата. звездите. небето. слънцето. Вселената. сълзите. болката. яда. страха. мечтите. дните. месеците. музиката. филмите. стълбите. книгите. бисквитите. залеза. морето. хоризонта.

всичко.

извинявай, че не мога да бъда толкова болезнено съвършена като теб.

1.10.2010 г.

Вината винаги тежи..



Тежко е, а те продължават да те обвиняват. Като някакво счупено радио, което е забило на най - тъпата станция .. Рефрени, рефрени ..
Добре де, разбрах! РАЗБРАХ! Ще изпитвам вина до края на живота си, това не ви ли е достатъчно??
Разбрах, че съм глупачка, и че ако кажа нещо, за да се опитам да оправя нещата, ще бъде безполезно. Разбрах, че всяко мое действие се използва срещу мен. Всичко, което правя, ми се връща като удар под кръста.
Разбрах, че грешките, които направих не могат никога да се простят.. защото са моите! Просто няма прошка, макар и не аз да съм грешната. Май зависи от гледната точка.
Да, тъпа съм! Да, грешна съм! Да, виновна съм! Да, безсърдечна съм!
Не мислите ли, че не го схващам?! Схващам го!
Тежи ми, смачква ме, разваля ме, ужасява ме.
Иска ми се да направя нещо, но не мога. Безполезна съм. Късно е.

Съжалявам! (надявам се да не съм сгрешила и за това)

30.09.2010 г.

hypnotising ..




Дихание на дъжд. Нежен полъх разроши косите й. Тя погледна нагоре и вдиша дълбоко. Мирис на есен. Беше й хубаво. Затвори очи и си представи как танцува заедно с падащите листа. Усмихна се. Няколко човека, минаха покрай пейката, на която седеше тя, и я загледаха продължително. Но след това отминаваха и продължаваха пътя си. А тя оставаше. Не й пукаше какво си мислеха те. Можеха да я смятат за странна, но живота не е ли точно такъв? Няма нищо нормално в този свят.
Започна да вали.
Огромни капки се разбиваха в изсъхналата земя като оставяха тъмни петна и скоро се образуваха черни локви . Тя гледаше като хипнотизирана. Такова спокойствие и топлота. Сякаш дъжда я обгръщаше в някаква защитна стена и вече нищо не можеше да я докосне. Мълчанието й сякаш крещеше от удоволствие в синхрон с мелодията на есенния вопъл. Душата й се отвори за всичко. Попиваше движенията на всеки паднал лист, всяка въздишка на ледения вятър, всяка усмивка на пухкавия облак..
Внезапно се изправи. Нещо се вряза в нея, в отворената й душа. Смути я. Не знаеше какво е, не знаеше какво да изпитва. Погледа й зашари в размазана картина. В съзнанието й сякаш беше инжектирано адреналиново замъгление. Всичко беше толкова ясно, но и толкова объркано. Трепереше като ударена от ток .. Беше върховно усещане, въпреки че след това много щеше да я заболи..
Дъждът спря. Защитната й стена сладко се срути. Пред нея стоеше личното й слънце. Нова хипноза озари студеното й сърце.

Ако аз съм черно, ти трябва да си бяло.




Оглеждаш се наоколо.
Какво става с живота ти?
Къде се забута?
Страшно е ..
Остана на заден план.
Спънка.
Защо?
Просто малка почивка.
Почивка от всичко.
Сам, да, понякога е хубаво.
Борба.
Въпреки всичко
те са най - важното за теб.
Безмълвно
ти се молиш
за тях.
За щастието им.
Къде си ти
сега?
Една мижава точица
в цялата картинка.
Но и тази точица
си има цвят.
Искаш прегръдка.
Яд те е.
Защо ли?
Те имат това,
което ти не притежаваш.
Радост.
Има я,
там някъде,
сред другите цветни точици.
Заедно
всички
образуваме
едно.
Ако аз съм черно,
ти трябва да си бяло.

18.09.2010 г.

3 am ..






3 сутринта. Дишаше зачестено, студената реалност я беше откъснала от краткия й сън. Огледа се наоколо. Опитваше да си припомни. Загледа се в тъмната стая, за да свикнат очите й. Изправи се, седна на леглото, облегна главата си на стената и отново затвори очи.
Сънят й минаваше като на лента под клепачите й. За Бога! Това беше само сън!
Мъгла обви съзнанието й. Не се беше чувствала толкова премазана никога досега. Нещо пулсираше непоносимо бясно в размътената й глава, толкова опияняващо мъчително ..
Дълбока въздишка сряза рефлексната тишина, и запълни стените на стаята. Тя остави мислите й да се разпрострат като облак дим. Беше фатално - сънят, той беше извън всякакви граници, обхвата му беше невъзможен за преглъщане.
Тя потрепери, сещайки се отново, че вече никога не може да си върне тези кратки мигове пълно и необятно щастие, този сън, този блян ..
Картините жилещо зашариха в съзнанието й, след това нежно преминаха като тръпка по цялото й тяло. Бледи лица, контрастиращи на черната нощ. Горещи тела, преплетени в нежна хармония. Зачестено дишане, пулсиращи сърца. Тихо нашепване - „Обичам те!“ и една напълно достатъчна целувка, за да го докаже. Не, нощта не беше черна, тя сияеше, разцъфваше, блестеше.. Топлите му прегръдки бяха толкова разтапящи, меката й кожа се впиваше в неговата. Тя усети аромата на парфюма му, този незабравим аромат .. щеше да го познае навсякъде. Усмивка от удоволствие, момент на пълно опиянение.. Живота беше само миг, а техния миг беше вечен..
Тогава тя отвори очи, огледа се, пусто грозната стая, сега още по - студена от преди, мълчеше все така страшно .. Навън вече се съмваше, първите лъчи пролазиха по леглото й, и се наместиха на неговото място, като подчертаваха колко празно е то. Най - болезненото й събуждане. Сълза, проплакана от вечния миг, се отрони бавно. Тя отвори широко прозореца, вдиша дълбоко .. и тогава усети аромата му ..

8.09.2010 г.



Има нещо .. нещо, което ми липсва.
Усещам някаква буца в душата си.
Остави ме да живея, моля те, защото без теб не мога да живея..
Искам те при мен.
Много ли искам?

19.08.2010 г.

Тя е кучка



Бърз поглед към него - той седеше до най - добрата й приятелка и те оживено си бъбреха за снощното парти. Щур купон беше. Яка музика, много пиене, хормони навсякъде, съвсем по тийнейджърски :). Той й се усмихваше, не на нея, а на най - добрата й приятелка. Не беше честно. Тя си нямаше никого. Една мижитурка изплю сърцето й веднъж и тя сега беше самичка. Тя го знаеше отдавна, какво е да си сам, но сега беше по - гадно, дори най - добрата й приятелка я остави и заради какво? Поредната мижитурка, която знае само некултурно да плюе храчки .. Често тя й споделяше колко опетнено влюбена е в него, толкова опетнено, че не може даже да му го каже. А само стоеше до него и му го крещеше наум.. Дам, така ставаха нещата при най - добрата й приятелка, но не и при нея.
Една самотна пияна вечер тя стоеше под уличната лампа и чакаше да се прибере .. Чакаше него, той щеше да я вземе с колата си.. Не знаеше защо звънна точно на него, но реши, че ако звънне на най - добрата си приятелка отново ще я разочарова. Затова го набра и просто му каза:
- Моля те, ще ме закараш ли? Мисля, че съм прекалено пияна, за да намеря пътя си към вкъщи.
- Добре, веднага идвам.
И така я откара, помогна й да стигне до вратата, като я държеше през кръста и я беше притиснал до себе си. Тя се разрови за ключовете си, чантата й падна, тя се улоля, изпъшка и клекна, за да си събере нещата. Той се наведе, за да й помогне. Тогава тя погледна към него и му прошепна:
- Благодаря. (хлъцване)
- Пак заповядай.
Усмивка.
*Прозрение*
Може би той не беше мижитурка, може би беше различен ..
Задържа погледа му за още малко. Мислеше, че досега никога не е имала такова прозрение в живота си. Този поглед .. беше опасен. Тя спря да диша.
Не!Не!Не!
Не отново.
Сърцето й отново стана нечие друго.
Тя го искаше. О, Господи, защо?
Защо той беше толкова .. добър с нея? Не трябваше да я откарва до вкъщи! Трябваше да я отреже като повечето й “приятели“, да си живее животеца и да не бърка в нейната помия! Защо го направи? Защо отвори път към себе си, без да мисли за последствията, които щяха да направят помията й помия на стотна степен?!
Тя издиша тежко, изправи се, зави й се свят, облегна се на стената и затвори очи, за да се успокои. Егати .. Fuck!
Отвори очите си и го погледна. Той стоеше с протегнати ръце към нея, готови да я хванат, ако отново залитне. Загриженото му изражение се смени на объркано, след като тя започна да плаче. Но нямаше време да направи нищо, тя просто отвори вратата и я затръшна зад себе си.
Тогава съзнанието й спря да функционира. Просто всичко изключи. Обърна се и отвори вратата. Той все още стоеше пред нея. Тя избърса последната си сълза и каза:
- Не ме мрази! Не мрази и нея. Но не я обичай. Не по онзи начин.
- Какво ..?
Тя спря въпроса му с целувка. Забранена целувка. Най - добре от всички знаеше, че греши. Знаеше, че най - добрата й приятелка щеше страда. Да, знаеше и че щеше да изпитва вина. Но това щеше да е за кратко. Вината щеше да се загуби. Затова не й пукаше. Тя беше просто кучка, но любовта не пречуква ли всички?

28.06.2010 г.

Затвори очи



Слънцето се пронизваше между натежалите рамене на планината. Оранжевите облаци образуваха ореол около горящата сфера и се изливаха в небето като захарен памук. Наблизо се чуваше старата мелодия на уличния трубадур. Все така последната му обиколка беше около старата, опустяла гара. От там минаваха само от време на време пътнически влакове, които качваха по някой пътник, незнаещ на къде отива и търсещ себе си някъде другаде. Здрачаваше се. Повеите на есенния вятър разлюляваха сломените липи, дали вече своя плод, раздухваха опадалите листа и ги сграбчваха в своя тъжен танц. Студенината вече се притискаше до закоравялата земя, изсъхнала и уморена. Релсите, ръждясали от непокорните ръце на времето, се извиваха надолу към масивите на планината, сякаш се врязваха в нея. Въздухът се насипваше вече престарял и натежал, носеше мириса на приближаващата буря.
Тя стоеше там, на гарата, неподвижно. Вятърът развяваше косите пред очите й, те се шибаха в лицето й, закриваха погледа й, както закриваха и мислите й.. Чакаше .. В ръцете си държеше своите спомени, и малко чужди .. Друг багаж не й трябваше. Мили, ведри, щастливи спомени.. от това имаше нужда.
Заслуша се в познатата мелодия .. Още един спомен. Усмихна се на себе си, спомняйки си как преди така наивно си мислеше, че тази песен никога не би звучала за нея.. Че тази песен е за онези хора.
Какво се случи? Кога и тя стана част от онези хора? Кога и тя стана човек ?
Затвори очи, сякаш въздуха щеше да прояде съзнанието й, ако бяха отворени. Имаше чувството, че целия свят я сочи с пръст, че е в центъра на най - ужасния си кошмар. Беше се качила на въртележка и този свят й се въртеше, замайваше я, пречупваше я.
Тя клекна и опря глава на коленете си. Спомняше си ..
“Онази чаровна усмивка, която той й подари в онзи съвсем съвсем първи ден .. Нещо се случи тогава .. Тя не беше същата.
Тя му даде най - скъпото си.. Нали това се правеше, когато обичаш някого .. Даваш му това без което не би могъл да живееш и черпиш сили за живот от това, че си се отдал напълно ..
Сърцето й .. Сърцето му .. Размяна на животи .. Зависими един от друг .. Обладани един от друг .. Търсещи се един друг и намиращи се постоянно ..
Но защо .. ааам ..
Той просто си отиде .. Взе сърцето си и си тръгна .. Обърна се назад, дари й последната си усмивка, загледа се в нея, сякаш й казваше с поглед, че е прекрасна и никога няма да я забрави .. После и сълзата си й подари ..
Не й каза нищо .. Излишно беше .. Замисли се дали да не й остави сърцето си, но после се обърна и замина надалеч ..“
Тя отвори очите си и се изправи, заплака .. Живота й замина .. Сега нямаше нито своя, нито неговия .. Изпита беше за света .. Чакаше ..
Чакаше своя влак .. Да замине надалеч .. да се намери ..
Но тези спомени й причиняваха болка, бяха й вече ненужни .. Тя ги захвърли и обгърна тялото си с ръце.. Беше студено .. Всичко я пропъждаше да се махне .. времето, песента на трубадура..

Едно листо падна в краката й. Тя се наведе и го взе .. Започна да го разглежда, беше изсъхнало, вече нямаше и капка живот в него ..
От към планината се чу пътническия влак. Той изсвири и спирачките заскърцаха. Тя погледна натам, въздъхна дълбоко, погледна отново към листото .. и го смачка в ръцете си .. То се начупи .. така както се беше счупило и сърцето й .. Тя пусна парченцата на вятъра и той ги разнесе назад зад нея ..

Обърна се и ги загледа, но влакът отново изсвири. Тя погледна към него, но разбра, че никога няма да продължи напред.. парчетата от сърцето й си оставаха зад нея .. в миналото й ..

Скочи на релсите и последния спомен, който се вкопчи в съзнанието й беше как той й беше прошепнал веднъж: “Затвори очи, за да видиш любовта ми“
Тя ги затвори и видя .. Но вече беше късно .. Тъмнината я обгърна завинаги.

23.06.2010 г.

Истински завинаги



- Какво търсиш тук? - попита изненадано и объркано той. /Скри се в сянката./
- Аам .. ами, просто исках .. - тя го погледна с този нежен поглед, създаден сякаш само за него. - Исках да видя, че си истински.
Той се взираше в нея някак си далечно. Сякаш потъна в дълбокия й поглед, опитващ се да достигне дъното. Преплува цял океан и накрая опря до нейната душа.
- Е, това съм аз! Това ли очакваше да видиш? - Той не можеше да повярва на очите си! На сърцето си .. Живота му се стори сън, а сега се пробуждаше и пред него бе изправена голата й душа - така чиста и светла, така невинна и крехка. Тя пое към него, но той се отдръпна. Страх го беше .. Страх го беше, че тя няма да го хареса, че ше го съзре. Той пристъпи назад .. сянката ставаше все по - дебела.
- Това си ти! - усмивка. - Винаги съм си те представяла такъв.. Но не си ли щастлив? - усмивката помръкна. - Аз мислех, че ..
Той се стъписа .. Какво говореше тя?! Та той беше на седмото небе! Не го ли разбираше? Не го ли виждаше? Защо тя спря да се усмихва? Беше толкова прекрасна!
- Извинявай, не искам да скърбиш заради мен! - Продължаваше да се отдръпва..
- Но защо .. - Тя протегна ръка. Искаше да го спре.
- Толкова си красива! Моля те, постой още малко така. Прелестна си на лунна светлина!
Тя се обърка. Защо бягаше от нея? Защо се криеше в тъмнината? Единственото, което искаше, е да го види!
Кап - кап .. Две тежки сълзи се изляха от очите й. Тя сведе поглед, обърна се настрани, не искаше той да я види.
- Защо плачеш? - очите му зашариха напразно в пространството. Какво беше направил сега? С какво я натъжи? Сърцето му запулсира - тя се разрида! “Какво да правя? Какво да правя? Как да й помогна?“
Една ръка се протегна от тъмнината, поколеба се малко, после нежно, много нежно погали бузата й, обърна лицето й към него.
- Не плачи! Недей! - Той й се усмихваше. Държеше лицето й в ръцете си, това ангелско лице. Беше красива! Душата му .. тойй реши да излезе. Вече не го беше страх. Ето го! Луната го гледаше..
- Ти си щастлив! - сякаш благословия прошепваше тя. Очите й се радваха.
Две голи души.
- Исках да те видя, че си истински.. Видях те, а сега ще ми дадеш ли да повярвам?
- Давам ти всичко! - обещание.
Тя протегна ръцете си. Притисна душата си в неговата. Такова приятно усещане. Пълнота. Цялост. Той се просълзи. Това видя в началото. Сега го повярва.
Една душа.
Всичко друго беше сън.
Луната ги отразяваше - “Завинаги“ ..

22.06.2010 г.

Мълчи .. Просто мълчи ..



Пенещите се води яростно се блъскаха в острите скали, сякаш щяха да ги помръднат. Не даваха вид, че някога щяха да се осмирят. Виновникът, който непрестанно ги ядосваше, беше северняшкият вятър, безмилостен за всичко около себе си. Жулеше повърхността на морето с оглушаващи немирни виелици и високи вълни се надпреварваха с него, кой пръв ще се разбие в ледения масив пред тях. Мирис на далечни спомени и мечти се носеше и морето сякаш ги изплюваше .. Бяха прекалено сладникави.. Черни кървища се стичаха и щипеха посрещащия ги бряг с напоената в тях сол. Крадешком оставяха мокри следи по отразяващия светлината пясък, който се молеше на луната за малко тишина. Искаше спокойствие, но не позволяваше на морската вода да се отдалечава. Желаеше я близо до себе си, придърпваше я по - близо, искаше да изтръпва и да усеща болката от стържещите го вълни, да се слее с яростта й, да свикне с нея, да погълне спомените и мечтите, да забрави всичко друго .. Да усети как спокойствието прониква и изпълва всичко. И само Луната да им изпраща повеи на тишината.
Мълчи .. Просто мълчи .. Прекалено красиво е! Не спирай да мълчиш..

12.06.2010 г.

Яна Кременска - Това безкрайно чакане на нещо...



Това безкрайно чакане на нещо,

чието име ти е неизвестно,

което като гвоздей се е вклещило

в ранимата повърхност на сърцето ти.

Това очакване, добило мирисът

на възгорчив пелин, набран по мръкнало,

добило топлата ръжда на ирисите ти,

където самотата се е вмъкнала.

Това очакване, което натежало

пулсира в още топлите ти длани.

Долавя всички ултразвуци тялото ти

и жадно търси между тях послание.

И тая болка от копнеж за лято.

И тая блъсканица на душата,

невярващите думи за която

превръщат се в болезнено отпращане.

Това очакване на нещо, от което

в косата ти полазват ситни тръпки...

Във паяче превърнато сърцето

душата ти със лунна нишка кърпи.


Яна Кременска е врачанска поетеса. (от моя град *happy*) Много ми харесват нейните произведения. Винаги настръхвам, когато ги чета. Днес случайно попаднах на това стихотворение и много ми въздейства. Надявам се и на вас да ви допадне :)
http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=284&LangID=1 Ето и още нейни неща.

8.06.2010 г.

Лъч светлина



Тя изкрещя, изкрещя с всичката си сила .. Не тя, а душата й крещеше. Един пронизителен, заглушаващ, неизбежен, отчаян вик .. Отчаян зов .. Зовът на малкото, скрито в душата гласче. Сега се надигаше стремително нагоре, набираше скорост. Нищо не можеше вече да го спре. От дълго време то се опираше уплашено в тесния ъгъл на двете студени и мрачни стени. Дълго време позволяваше да бъде притискано там. Отдавна беше захвърлено като стара забравена песен и мелодията й вече се беше протъркала. Отдавна беше ненужно никому. То, свило се на топка и обвило коленете си с ръце, беше забравило своите думи, беше забравило своите мечти.. Но чакаше там, в ъгъла, някой да му подаде ръка и да му припомни как се усмихваше. Много дълго чакане.

Защо? Защо никой не идваше? Защо всичко си отиваше? Спомените, мечтите, усмивките? Беше гадно, наистина гадно .. Не трябваше да става така. Трябваше .. какво трябваше? На какво се надяваше? Нима беше прекалено наивно, за да очаква нещо? Нима беше толкова трудно.. толкова самотно? Това не можеше да бъде реалността, не трябваше .. Прекарено страшно беше!

Защо беше уплашено? От какво се страхуваше?
Защото нещо бе почукало на вратата, нещо непознато.. Нещо, което го беше стреснало, което го беше накарало да забрави всичко - това беше времето, времето, наметнато с дълго наметало - самотата.
С А М О Т А .
Страшна работа. Тя влезе в душата на момичето и остана на гости за дълго време.

Сега .. Сега е твърде тъмно, твърде мътно.. Тя не знае какво да прави .. От толкова време тази болест я измъчваше, хранеше се с душата й, изтискваше всичките й сили, издухваше съзнанието й и на негово място оставаше недоумението, незнанието и неразбирането.

Твърде много време се мина, а тя все още е сама.. Толкова сама, че вече й се крещи. И ето я сега - седи на колене пред своето настояще, вплела ръцете си една в друга.. И взира се в своето настояще, което малко по малко се отдръпва, за да направи път на очакващото бъдеще.

Лъч С В Е Т Л И Н А..

Протяга ръцете си през далечното прозорче .. Има надежда .. ТОЙ й се усмихва.

Думите набъбват в душата й, гласчето вече не изпитва страх. Спомените се утаяват, всичко става ясно..

- Не си сама.. - й рече той.

27.05.2010 г.

Твоята звезда



Остави плачещото минало зад вратата.
Остави го, нека мръкне там.
И горчивите искри в очите
прглътни ги, нека грейнат с олекнал плам.

Не присламчвай все безкрайна болка
в препълненото и без това сърце.
То достатъчно търпя да бъде стока -
ето пак намръщено лице.

Затвори сълзите си във стая празна
с четири замръзнали стени,
попили мракът от мъка влажна,
тлееща във твоите очи.

Не вливай спомените там,
където смисълът им те поглъща
в болезнен плам
и с ненаситност те прегръща.

Пречисти се от мръсните петна
по твоето объркано съзнание.
Отвори го за звездите във нощта
да огреят притисканото до сега мълчание.

Изправи се пред новия очакващ ден
и не гледай ти назад сега.
Не можеш ли - погледни към мен
аз ще бъда твоята звезда.

Написах го, заради моите приятели, които напоследък не се чувстват особено добре ..

24.05.2010 г.

Стоп! Спри се, червено е ..



Червена светлина.. Защо никога не спираме? Може би не се страхуваме да продължим на червено .. Може би искаме да поемем по този опасен път, причакващ само нашата следваща стъпка, за да намерим покой.. да намерим спасение в непонятното .. неизбежното .. мъчението.
И ето, тръгваме с голяма крачка, без да се огледаме .. Слепи за тази изгаряща очите светлина, слепи за очевидното, слепи за живота, който ни заобикаля така тихо и потайно, че едва ли не, бихме повярвали, че не живеем живота, който искаме.
Извъртяни лъжи, намачкани, смлени, оформени и поднесени - това е всичко, на което се доверяваме и ценим. Тези "замаски", така по майсторски биват загладени в нашето съзнание, без да остане нито един процеп .. И ние тръгваме в погрешната посока .. на червено .. мислейки, че това е единственото спасение.
И сърцето - то, доверяващо се единствено на своя притежател, ни следва безмълвно .. То знае истината, то знае отговорите на всичко, но няма право на мнение.
Какъв е този звук? - питаме се просто по инерция .. и продължаваме с безизразно изражение ..
Звукът ли? Това е безпомощният зов на нашето сърце да спрем, да се огледаме, да не бъдем глупаци!
Но кой чува този заглушен зов? Простира се из цялата улица, изпълва напрегнатото пространство, но пак си правим оглушки :)
Сблъскваме се с болката толкова често, че вече не ни прави впечатление.. Да, не и на нас, но на хората до нас, които винаги ни подкрепят и са винаги неотлъчно до нас - какво да кажем за тях? Сякаш прехвърляме нашата тежест върху техния гръб, за да се почувстваме по - добре, да махнем част от тежкия си товар, да ни олекне.
И те безмълвно, с протегнати ръце и искрящи от надежда очи, готови на всичко за нас, приемат нашите почернели души, лекуват ги, стоплят ги.. Но съвсем тихо и незабелязано.. те искат само да съзрат нашите усмивки, знаейки че са сторили всичко.
За кратко време сме им благодарни, радваме се, че имаме толкова добри хора, които ги е грижа за нас .. но, по дяволите, тези остри режещи бръсначи, так наречените лъжи пробожат съзнанието ни, измъчват ни, повалят ни и ние безнадеждно тръгваме към червената светлина.. Омагьосва ни, ние и се доверяваме, че ще ни избави от тази изгаряща болка..
Слепи и глухи са хората по този свят! Сърцето ни крещи, близките ни крещят, а ние, егоистите, забравени в нашата болка, вярваме на непознатото, слепешката се спъваме по забранения път ..
О, за Бога, спри се! Червено е, изчакай болката да мине..

23.05.2010 г.

I'm a craзy пrisoнer iн your ф*ckiнg jaiл..



Имам си един затвор .. Малък тесен затвор. Притиска ме със своите мръсни стени, така че да не мога да поема глътка въздух.. така че да не мога да мигна цяла нощ .. така че главата ми замайва се и светът ми се върти.
Да, аз съм затворник, но по собствено желание. Сама наврях се в тази дупка, сама поисках да живея по този начин. И странното е, че вече свикнах. Даже започна да ми харесва. Въпреки мъченията, не е толкова зле. Полагам огромни усилия да не рухна, с пот на челото си получавам това, което искам. Не е лесно.. о, изобщо не е лесно, но е толкова тясно, че няма място за оплакване и самосъжаление.
Понякога има лъч светлина, щипка от другия свят, който се провира през малкото прозорче на стената, озарява ме за миг, впива се в мен. Но това ми е достатъчно.. Достатъчно да огрее уморената ми душа, да я отвори отново .
Преди да вляза в този така наречен затвор, гледах как се строеше, малко по малко. Строители не бяха онези мръсни чичковци, които не знаеха що е книжовен език. Не, не бяха те. Сред тези фигури все по - често разпознавах познати лица, ярки лица. Но бяха далеч от мен, от моя живот, и не можех да ги видя. Но гледах как строят ден след ден и се взирах в тях, в техния строеж. И тази странна сграда ме привличаше .. и техните изражения.. Вдъхваха ми непонятни чувства, топли чувства.
Приближих се към тях, имах им пълно доверие. Не знам защо, даже не се и замислях. Сякаш невидимо магнитно поле ме дърпаше с огромните си ръце към тях .. към тази топлина.
Колкото повече се приближавах, толкова повече нямах търпение да вляза в тази сграда, да видя тези лица, да разпозная това странно чувство.
Но когато стигнах, видях едно единствено нещо - тъга..
Тъгата, изписана по лицата но моите приятели беше неописуема. Сякаш всичката болка на Земята се беше пренесла в техните сърца и ги обрамчваше в мрак.
О, как исках да им помогна, сълзи се стекоха по моето лице. Протегнах ръката си, исках да им покажа, че съм с тях, че ще им помогна, че могат да ме използват по какъвто и да е начин, само да не бъдат тъжни.
Ала те ме спряха. Само се обърнаха към онази сграда, тъмна сграда, която почти бях забравила, посочиха към входа и изрекоха:
- Влез, не се страхувай. Така ще бъдем щастливи. Имай ни доверие.
- Добре, но аз ще бъда ли щастлива? - попитах объркана аз.
- Има ли значение?
Замълчах. Замислих се, наистина имаше ли значение? Щом най - скъпите ми хора щяха да имат своето, да бъдат щастливи, да имат живот. Щом аз можех да направя това за тях, тогава защо се замислях? Щом едно нещастие се равняваше на дузина щастие, тогава сделката беше приемлива. Толкова приемлива, колкото иначе сърцето ми не би понисло.
Преглътнах, обърнах се назад към предишния си живот и видях само самота. Сега имах приятели, чувствах се желана и оценена. Усмихнах се на тези познати лица и казах без никакво разкаяние:
- Няма никакво значение.

Сега стените, моето сърце, са наситени с мъка и тъга. Ден след ден те продължават да строят този така наречен затвор, замазвайки дупките в стените с неизбежното отчаяние. Живеят, крепящи се на моята надежда, и намират своето щастие по пътя, който аз осигурявам.
Сега съм Щастлива.
Аз съм луд затворник във вашия шибан затвор.